Той продължи почти половин век и промени психиката и нравствените ценности на българите
Д-р Виолета Радева, bulgariaanalytica.org
Най-зловещата дата в историята на Третото българско царство е все още шумно честваният от комунистите деветосептемврийски преврат през 1944 година. Шепа национални предатели през нощта на 8 срещу 9 септември, когато съветската армия вече е нахлула в България от няколко посоки, за да я окупира, свалят законното правителство, избрано на 5 септември.
Голяма част от заговорниците са професионални превратаджии, сред които има клетвопрестъпници-офицери, съветски агенти, английски и сръбски шпиони, заклети републиканци. Изобщо „политически шмекери”, както ги определя в свое изследване за този драматичен период от историята на България Димитър Х. Попов.
Министрите от кабинета на видния политик от БЗНС „Врабча 1” Константин Муравиев са арестувани. Арестувани са и тримата регенти княз Кирил, проф. Богдан Филов и ген. Никола Михов. Следват арести на министрите от кабинетите на проф. Филов, Добри Божилов, Иван Багрянов и К. Муравиев – общо 51 души, на народни представители, на учени, журналисти, писатели, индустриалци, търговци, кметове, учители, свещеници…
И колелото на червената месомелачка се завърта на пълни обороти. По селски мегдани, в дерета и келяви горички, в подземията на училища, общински сгради и читалища денем и нощем сухо тракат шмайзери. Някъде поради недостиг на парабели нароилите се набързо шумкари вкарват в работа яки колове, лизгари и търнокопи. С грохота на руските „Катюши” и американските военни камиони в страната ни настъпва червеното чудовище – руският болшевизъм!
Най-малко 30 хиляди души изчезват „безследно” още в първите дни на окупацията, но вероятно техният брой е многократно повече. Арестувани, съдени и осъдени са 28 630 души. От тях 2 730 на смърт. Над 1300 получават доживотни присъди. За сравнение, във Франция са съдени малко над 6 хиляди души, изпълнени са 791 смъртни присъди! Съветският гражданин от български произход Георги Михайлович Димитров разпорежда телеграфически от Москва на тукашния главорез Трайчо Костов: „Никой не трябва да бъде оправдан!
И никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят каквато и да е роля”! А Минчо Нейчев, министър на правосъдието в отечественофронтовското правителство на съветския агент за влияние Кимон Георгиев отчита, че е бил нанесен „съкрушителен удар” върху държавния апарат на Царство България. Главният „народен” обвинител Георги Петров нарича безогледното ликвидиране със съд и без съд на държавния, духовен и стопански елит „кастриране”.
Да, моралните кастрати, изфабрикувани по съветски калъп с руско злато, слагат на черния 9 септември 1944 г. началото на невиждан за европейска държава от ХХ век геноцид, продължил почти половин век и променил психиката и нравствените ценности на българите. И ако днес все още е крайно наложително да се напомня за съветската окупация и за предателството на комунисти, социалдемократи и леви земеделци (тъй наречените отечественофронтовци), то е, защото неразкаялите се и трансформирали тоталната си политическа власт в също толкова тотално икономическо господство наследници на деветосептемврийските главорези стягат редици и ни готвят нов септември – този път не девети, а единадесети! Водени от един чалгаджия, зомбитата на комунизма щели били да сменят политическата система!
Десетилетия комунистите набиват в главите на новите поколения българи лъжата, че на 9 септември 1944 г. било имало „всенародно въоръжено въстание срещу монархо-фашизма и капитализма”. Няма да коментирам комунистическата измислица за съществуването на „монархо-фашизъм” – нещо, което е абсурдно да се твърди за държава, в която няма тоталитарна власт до същия този зловещ ДЕВЕТИ! Колкото до „всенародното въстание” и „всенародната радост”, достатъчно е да се порови човек из архивите, дори не тези на Държавна сигурност, за да се увери колко далече е цитираната мантра от истината.
В ДА – Русе има колекция от поръчани от ОК на БКП спомени на видни партийни функционери за подривната им дейност преди 1944 г. и за настъпването на съветските войски, което става при Русе и Силистра. Куриозното е как си противоречат един на друг. Някои от субектите са пуснали на воля въображението си и съчиняват истински легенди. Въпреки това от тези страници може да бъде сглобена една сравнително обективна представа за случилото се на 8 септември, когато започва окупацията на България.
Например командированият от София заместник-прокурор Борис Стоянов Минковски разказва, че още от сутринта „по улиците имаше съветски патрули”. През нощта е организирана екзекутивна група, в която влизали той, Димитър Генчев и Димитър Нейков. Придружени от двама войника, те арестували областния полицейски началник Стефан Симеонов, областния управител Иван Нешев, както и „всички началници и агенти на държавна сигурност, полицейски началници, отявлени фашисти и сътрудници на властта, гестаповци, предатели, бивши полицаи и шпицкомандаджии”. Сред тези „отявлени фашисти” са например внучката на Баба Тонка и дъщеря на Никола Обретенов Тонка, както и нейният съпруг Нико Просеничков – учител и дългогодишен директор на Мъжката гимназия в града „Княз Борис”. Минковски допълва: „Арестите траяха през цялата нощ до сутринта”. Мнозина са убити веднага, без съд и присъда и днес никой не знае къде лежат костите им.
Друг комунистически функционер – Борис Красналиев, разказва как на 8 септември сутринта тяхната партийна група в Тракцията тръгнала с червено знаме да посреща съветските войски.
Комунистите се отправили към ул. „Мостова”, където се предполагало, че руснаците ще дебаркират. Със задна дата другарят Красналиев съжалява, че били срещнали областния полицейски началник, но не го арестували веднага, защото вниманието им било съсредоточено върху „достойното посрещане на съветските войски, което единствено работниците от нашия завод направихме” /!!!/ Ще цитирам продължението, запазвайки оригинала: „Продължихме по улица „Мостова” и още в навлизането в самата улица, насреща ни се зададе военен джип, в който бяха офицери от първите червеноармейски части. „Ура” – цветя обсипаха таварищите. Протегнатите десетки /!/ железничарски ръце подхванаха и повдигнаха колата ведно със седящите в нея съветски войни. Зададоха се други военни поделения, оръдия, по лафета и дулата на които се накатериха манифестанти”.
След тази сравнително вярна картина, където няколко десетки работници-партийци от Тракцията с развяно червено знаме тръгват да посрещат нахлуващите руски окупатори, следва споменът на някой си Димитър Янков.
В едно белетризирано свободно съчинение, нещо като разказ по зададена картинка, другарят разказва как на 9 септември /!!!/ по ул. „Александровска”, „строени по войнишки”, се задали откъм ж.п.Тракцията стотина работници и спрели там, където идващата от река Дунав ул. „Мостова” се влива в основната пътна артерия на Русе. Тогава се бил задал тежко бумтящ камион с червеноармейци и „един малчуган незнайно откъде изкочи и чевръсто заобтяга с малките си ръце хармониката. Набързо импровизирания от тълпата хор обкръжи малкия музикант и улицата се заля от песента на революцията”. В съчинението му онзи джип, за който пише другарят Красналиев, се превръща в камион, вдиган и свалян многократно от стотици яки железничарски ръце!
С невиждан терор под диктата на кремълското чудовище Сталин, с ужасяващо физическо и психическо насилие, с реки от кръв и насаждан по садистичен начин страх, московските слуги у нас, наричащи се комунисти, заграбиха земята на българския селянин, лишиха го от елементарна собственост и принудиха милиони хора да напуснат родните си огнища.
Гигантоманската индустриализация по съветски образец и изключително за нуждите на Съветския съюз погълна в огнедишащата си паст довчерашните селяни и ги лумпенизира. Изтръгнати от корена си, наврени из мазета и тавани в набъбващите до спукване по-големи градове, тези хора се превърнаха в лагерници – обитатели на най-чудовищния лагер, този на „социалистическите държави”. Над седем десетилетия продължава физическата, нравствена и духовна деградация на българската нация.
След като червената армия дава властта в ръцете на комунистите, по примера на болшевишките си покровители те започнаха да „коват” новите хора. Основното чувство, което старателно възпитаваха у българите, беше ОМРАЗА! Като Павлик Морозов трябваше първо да намразим бащите си, ако те не са „железни воини на партията”.
След това трябваше да намразим Бог и с всички сили да осмиваме майките и бабите си, ако бяха вярващи. Че трябваше да мразим богатите, „експлоататорите” – то се разбираше от само себе си. Новоизпечените господари още ходеха с цървули и не бяха свалили каскетите от главите си, макар техните вождове да бяха заграбили роклите, палтата, костюмите, обувките, лодените на враговете си от политическия и интелектуален елит на България, след като ги избиха като кучета, а жените и децата им изселиха из Делиормана.
Омразата срещу врага се подклаждаше денонощно и неуморно от радиото, от кинохрониките, от стиховете на поети-партизани, от комсомолските агитки, обикалящи села и заводи, от пионерските и дружинните ръководителки, от отечественофронтовските клубове.
Враговете, които трябваше да мразим с неугасваща класова жар бяха германците, французите, италианците, англичаните, американците. Най-вече американците! И до днес дълбинната омраза на увредените от болшевишката пропаганда соцтруженици в България е насочена към Америка и американците!
Враг, който трябваше да бъде натикан в миша дупка, бяха идеите, раждащи се в „загниващия капитализъм”. Враг беше фройдизмът. Врагове бяха психоанализата, генетиката, социологията, роботиката… И днес голяма част от населението на България е подвластно на това единствено, култивирано в продължение на десетилетия чувство – ОМРАЗАТА!
А защо не угасва?
Защото НЕ ПОЛУЧИХМЕ СПРАВЕДЛИВОСТ!
Защото вместо класическа демокрация, дойде посткомунизъм, като властта остана в ръцете на същата класа, на същата властваща клика, която ни научи да мразим.
Ние, трябва да признаем това, мразим подсъзнателно дори самите себе си!
Има нещо тотално сбъркано в целия „преход”. И сбърканото е не само у нас. Националсоциализмът беше военно разгромен и осъден. Комунизмът не само не беше разгромен, а успя да омая голяма част от влиятелните западни интелектуалци, особено в университетите, които прегърнаха марксистката идеология.
Затова, макар за нас да е неестествено и скандално например щерката на един убиец да оглавява солидна международна организация, то за политическите елити на старите демокрации няма нищо смущаващо във факти от този порядък. Те наливат пари в проекти на наследници на комунистическата върхушка, докато стотици хиляди деца на брутално ликвидираните държавници, политици, учени, индустриалци бяха безцеремонно изтласкани встрани от политическите процеси след 10 ноември 1989 година.
На тях не само не им бяха позволили да учат. Не им позволяваха да работят друго, освен най-груба физическа работа. Бяха им отнели покрива над главата, дрехите, бъдещето! Така си отидоха отритнати, огорчени, изтласкани от майчини и бащини, дето са завършили разни школи на КГБ, суворовски и нахимовски училища, доносници и офицери от всякакви служби. Днес те, същите, обвиняват смазаните си жертви, че не били „демократи”! Че мислели „по комунистически”!
Три десетилетия слушаме от червените идеолози опашати лъжи. Никакви „реститути”, никакви „бивши хора” не бяха допуснати до властта и до големите пари! Ако някои от тях по някакъв неведом начин се бяха включили в ставащия „преход”, набързо след първоначалната еуфория те бяха де по-деликатно, де по-грубо, по болшевишки, изтикани встрани и … поставени на мястото им! Конвергенцията не включваше справедливост! Оказа се, че нейната цел е била провалените леви да запазят позициите си във властта, като се превърнат от идеологически, в икономически господари на поробените от тях народи!
Нямаше лустрация, нямаше отваряне на досиетата, нямаше декомунизация. Имаше само една огромна ЛЪЖА, синя мъгла, която покри всичко и зад тази пелена се извършиха всички безобразия.
КГБ беше разработил схемата, по която стана трансформирането на социализма в червен капитализъм. Така под име ново и под маска нова стана прераждането на добре познатата ни комунистическа номенклатура в самозабравила се олигархия. Обезверени, разочаровани и унизени, омаскарени и репресирани за втори път, оцелелите жертви на зловещия 9 септември 1944 г. си отидоха от този Божи свят, а децата им загърбиха държавата, която си остана мащеха за тях.
Девети септември е ден за размисъл. Ден за скръб и покаяние. Само че никой от онези, които в края на юли развяваха червени знамена на Бузлуджа и се снимаха с тениски, върху които се мъдреше мустакатият кремълски главорез Сталин, нито скърби за невинните жертви на партията си с над стогодишна история, с която се гордеят, нито се покайва за извършения геноцид. Напротив! Гласят се за нова „революция”, защото вече не издържат да стоят на резервната скамейка.
Като че ли нямаме много причини за оптимизъм. И все пак ще завърша с думи на една от стотиците хиляди жертви на болшевишкия геноцид, доказващи, че никога не бива да се губят вярата и куражът и че Доброто все пак е по-могъщо от силите на разрухата и унищожението.
Авторът им е протестантският журналист Неофит Цаков. „Силата на слабия. Това не е роман” – така е онасловена неговата книга, която излезе през 2015 г. и обхваща спомените му за мъченическия живот на затворник в продължение на 13 години. Обиколил е затворите в София, Шумен, Стара Загора и Пазарджик. Не го отминава и лагерът в Белене, където е трябвало да изпълнява непосилни за годините и физиката му норми.
Делото срещу него е от поредицата дела срещу пастори и миряни от християнските деноминации и се гледа при закрити врати през 1951 година. Той е един от малкото, които не признават обвиненията и не моли за милост и снизхождение, заявявайки, че е вярващ човек и ще говори истината и само истината.
Никога не е бил шпионин, на чужди каузи не се е продавал, безкрайно е обичал България и винаги се е стремял да ѝ служи всеотдайно. Това са последните му думи пред съда. „Мислех си – пише той – право ли е да потвърдя пред света една лъжа и да се самообвиня, само и само да запазя кожата си. Цели 25 години като редактор на в. „Зорница” просвещавах моите абонати, учех ги на честност и почтеност, на добродетели. А сега, когато дойдоха изпитанията, да си служа с лъжа, та аз ще съборя всичко, което съм градил. Ще дам лош пример. Не. Реших, че е по-добре да увисна на бесилката, отколкото да живея като страхливец и подлец. Предпочитам смъртта пред едно морално падение.”
Такава нравствена сила ни е нужна и днес, за да не се вайкаме и да не чакаме някой друг да подреди нашия дом, както и да пречисти мръсната кръв от артериите на държавния организъм.