Така прокламираната „промяна“ е всъщност опит да се завърне олигархичното задкулисие на власт
Александър Йорданов, фейсбук
НЕУДОБНИ ДУМИ: ДОКАРАХА Я ДО ПОД КРИВАТА КРУША
Преди месец на този ден се проведоха парламентарни избори. Резултатът от тях го наблюдавахме две седмици в парламента. И изводът е: НИЩО. Едно ГОЛЯМО НИЩО.
Защото такава посредственост на мисълта и същевременно наглост, каквато демонстрираха представителите на т. нар. протестърски партии, българската парламентарна история не познава. Всъщност наблюдавахме „промяната“ в действие: бездарие с претенции за власт. Но защо „новите“ са некадърни? Има различни обяснения.
Първото и станало вече традиционно е, че
повечето от тях са с произход от яки комунистически фамилии в миналото.
И това им е повлияло зле в развитието. Разкрива ги като люде агресивни, нахални, изпечени хитреци, лакомници за „цялата власт“. Погледнати отстрани, те са смешни и жалки. Дори честото им показване по телевизиите усилва това впечатление. Колчем си отворят устата и простотия изричат. А натиснат ли в парламента бутона за гласуване, то предварително е ясно, че тъпотия някаква ще приемат. Лошото е, че много станаха тези тъпотии.
Второто е, че това са зависими от олигархичното българско задкулисие граждани.
В медиите вече бяха изнесени информации за това кои български олигарси имат интерес от т. нар. промяна. До един всички те също са от яки номенклатурни комунистически фамилии или са излезли от шинела на бившата комунистическа Държавна сигурност. Изключение няма. Така прокламираната „промяна“ е всъщност опит да се завърне олигархичното задкулисие на власт. Като за парлама, за пред народа, отпред циркулират неколцина „хубавци“ и „хубавици“.
Третото обяснение е свързано с пари, с много пари.
Това са очакваните европейски пари. Те трябва да бъдат засилени към „нашите“ бизнесмени, към „нашите“ граждански организации, към „нашите“ медии. Затова е това овълчване, тази ярост, с която се громят „враговете“. Някога, през далечната 1993 г., бях написал в книгата си „Надеждата срещу безвремието“, че при демокрацията не трябва да има „наши“ и „ваши“. Сега „новите“ от „протестърските партии“ налагат живковската доктрина: всичко за „нашите“. Така те разбират справедливостта. Затова и за да са сигурни, че грешка няма да има, гласуваха премахването на институциите, които имат за задача да преследват организираната престъпност, да отнемат незаконно придобито имущество, да водят дела за особено тежки престъпления.
Четвъртото обяснение е банално. Имаме за президент гражданин посочен ни от чужда държава и издигнат за такъв от партията съсипник на България.
Логично е днес с него да са всички „протестърски партии“. Защото антиконституционното му поведение поражда у тях надежда, че могат да постигнат, също като него, целта си. Логиката им е проста: щом той, случайникът, успя, защо и ние да не успеем. И си подадоха ръце, и се прегърнаха, за да става все по-мрачно в милата ни България. А той, президентът, се стяга за втори мандат. Той друга мисъл в главата си няма. „Протестърите“ играят по неговата командирска свирка.
Петото обяснение е свързано с фалшивата дилема: статукво или промяна.
Фалшива е тази дилема, защото добрината е дълг на човека и също е статукво, а лошотията със сигурност е промяна. Добрият човек не е добър за един ден. Той е статукво на доброто. А промяната много често не води до по-добро, а до по-лошо. Особено когато в нея се влага смисъл на „революция“. Само две седмици работа на „новите“ в парламента от „протестърските партии“ бяха достатъчни, за да ни убедят, че прокламираната от тях „промяна“ се очертава като движение на заден ход, като регрес, забиване в кьорсокак, като инептокрация, т.е. стремеж към властта на негодните да управляват. Това е „промяната“ в резултат на популизма, който винаги говори галещи ухото думи, но те винаги си остават само думи.
Реалността е коренно различна. Затова и в Европейския съюз отдавна са разбрали опасността от популистките партии и полагат усилия да не ги допуснат до властта. А „новите“ или т.нар. протестърски партии, курдисали се в неизкаралия и 100 дни парламент, са именно популистки. Техни типични представители са депутатите Станислав Трифонов, Тошко Йорданов, Ива Митева, Татяна Дончева, Христо Иванов, Атанас Атанасов, Мая Манолова, Арман Бабикян, Николай Хаджигенов, Мария Капон и още много други. Но споменавам поне част от популистите поименно, защото „промяната“ не е безименна.
И накрая ще припомня, че на отминалите избори коалицията ГЕРБ-СДС имаше една задача – да победи БСП. И тази коалиция я изпълни отговорно и достойно. Като с тази си победа отвори възможност за добро управление на България. Но както станахме свидетели, „новите“, които се намъкнаха в парламента като „протестърски партии“, я докараха до кривата круша. Те се обединиха именно с БСП в парламента, за да курдисат една парламентарна служителка за парламентарен председател, да „грабнат“ председателствата на основни парламентарни комисии, да гласуват в интерес на собствения си джоб, да променят антиконституционно изборните правила. Изобщо, за да се изживяват като „ново мнозинство“.
Е, изживяха се. Месец време. Толкова им беше. Но България?
С какво България е заслужила да търчи в това морно и болно време да прави още веднъж избори?
Да курдисаме още един отряд от верни на президента граждани за министри в т. нар. служебно правителство? В юлския зной избори да правим? Не е заслужила такава участ страната ни. А някои политолози отсега прогнозират, че и тези втори избори няма да са последни през тази година.
Истината е, че „протестърските партии“ унижиха България. Поставиха я на колене. Докараха я до под кривата круша.
