Той е създаден изкуствено с декрет на Коминтерна на 2 август 1944 година
ДОЦ. Д-Р АНА КОЧЕВА
В навечерието на подписването на Договора за добросъседство между Р България и Р Македония темата за „езика“ активно се превъртя в пространството, артикулирана от сведущи и недотам политици, общественици, журналисти… Днес министърът на външните работи Екатерина Захариева леко повдигна завесата именно по отношение на т.нар. „езикова клауза“, пояснявайки: „Нямаме намерение никакви преговори повече да водим, това е договорът, който правителството на България ще подпише, надявам се да бъде подкрепен и от парламента. Езиковата клауза е ясна от 1999 година. Тя не е променяна. Договорите по принцип не признават нито езици, нито народи, а езиковата клауза е ясна още от 1999 година. Подписваме договора с Македония на официалните езици”.
Формулировката „официален език“ според Конституцията на Македония по никакъв начин не ангажира българската наука с темата за „признаването“ на скопската норма. Тя е другото име на т.нар. „македонски език“.
Българският език и особено диалектите му, поради причини от извънезиков характер, днес се откриват както във, така и извън държавните граници на България в трите историко-географски области: Мизия, Тракия и Македония. Този факт не е безпрецедентен феномен, характерен е за редица европейски езици, напр. немски.
Официалният език на Република Македония е конструиран с декрет на Коминтерна на 2 август 1944 година (Илинден) в манастира „Прохор Пчински”, а основната цел на неговите създатели е била максималното му и изкуствено отдалечаване от българския език. Този факт е изтъкван многократно от редица учени.
Създаването и налагането на „македонския” език става в изпълнение на по-общ план – етнополитическата доктрина, носеща името македонизъм и водеща началото си от края на 19-и век. Националните езици в Европа се създават през епохата на Ренесанса и през Възраждането. На Балканите, в това число и у нас, тези процеси протичат през XVIII – XIX в. Официалният език в Република Македония е явление-чудо в европейската лингвистична действителност от средата на ХХ век, нямащо нищо общо с нормалното възникване и развитие на останалите книжовни езици на континента. За разлика от тях „македонският език” е създаден изкуствено от група хора, нарекли се езикова комисия,:
1) на определена дата,
2) на определено място и
3) с определен декрет.
Говорите от диалектния континуум на българския език, обхващащи географските области Мизия, Тракия и Македония, са наследници на старобългарския език. Общите им фонетични, морфологични, синтактични и лексикални черти показват единството на българския език, който функционира чрез тях.
Диалектите на територията на Република Македония са единни по отношение на най-ярките си морфологични особености, които споделят с останалите говори от българското езиково землище и с книжовния български език. Няма нито една структурна отлика в типологичните особености – разширяването на аналитизма в именната система (използване на предлози за изразяване на семантични отношения вместо падежи), употребата на задпоставена членна морфема, конструкции за образуване на бъдеще време с неизменяема частица и форми за сегашно време на глаголите, липса на инфинитив и др.
Всичко това, както и много други лингвистични факти, дават основание на учените да определят писмената регионална норма на Република Македония като писмена регионална норма на българския език.
След създаването на официалния език на Народна република Македония през 1945 г. се правят и редица опити за създаване на негова история. Тази история повтаря почти дословно най-важните лингвистични трудове на българската езиковедска наука, но носи етикета „македонски”. Мнения, категорично защитаващи българския характер на диалектите от географската област Македония, неведнъж са изказвани от редица чужди учени: Селищев определя езика на Кирил и Методий като „език на българите славяни”.
От редица изследвания на чужди лингвисти личи, че диалектите на територията на република Македония, а следователно и писмената норма, възникнала въз основа на централната част от тези диалекти, е свързана с типологичните особености на българския език и споделя българската езикова история през вековете. Тук могат да бъдат посочени имената на едни от най‒големите представители на световната славистика, а също така и на редица автори на старобългарски граматики и изследвания, подчертаващи ролята на България и на българския език (Аванесов 1973; Андреев 1987; Белодед 1883; Бернштейн 1957; Бернштейн 1937; Бернштейн 1961; Бернштейн 1977; Билярский 1858; Бодянский 1843; Булаховский 1952; Булич 1893; Венелин 1849; Бирнбаум 1985; Ван‒Вейк 1957; Верещагин 1982; Виноградов 1958; Виноградов 1967; Виноградов 1973; Винокур 1945; Горшков 1963; Горшков 1984; Гутшмидт 1983; Державин 1914; Державин 1945; Державин 1946; Дёмина 1983; Eлкина 1960; Иванова 1977; Ильинский 1909; Иречек 1929; Истрин 1930; Исаченко 1963; Карский 1962; Климовская 1974; Копецкий 1974; Кривчик и Можайко 1968; Кульбакин 1907; Кульбакин 1911: 9‒10, 12‒15; Ларин 1975: 37; Литаврин 1983: 71; Лихачов 1973; Логачев 1985; Майборода 1975; Мещерский 1981; Матвеева‒Исаева 1958; Милев 1966; Никифоров 1952; Никитин 1976; Норман 1980; Обнорский 1946; Охридски 1931; Полевой 1900; Погорелов 1914; Селищев ____G__1957; Селищев 1968; Соболевский 1891; Соболевский 1903; Сперанский 1920; Станивьский 1964; Супрун 1977; Толковый словарь русского языка 1940; Улуханов 1972; Ушаков 1840; Филин 1981; Филин 1983; Филин 1984; Хабургаев 1984; Черных 1951; Чешко 1970; Чейка и Лампрехт 1965; Шахматов 1915; Шахматов 1916; Шахматов 1941; Щепкин 1899: I‒ІІ; Щепкин 1899: IХ‒ Х; Щепкин 1967; Щепкин 1967; Шмелёв 1977; Aizetmüler 1978; Arumaa 1964; Bräuer 1952; Boué 1840; Boehme 1904; Diels 1932; Griesbach 1841; Geitler 1875; Dobrovsky 1947; Havrànek 1963; Kiparski 1963; Kiepert 1876; Lamouche 1931; Leskien 1871; Rosenkranz 1955; Guillou 1984; Petr 1986; Popovič 1960; Siatkowski 1983; Słаwski 1983; Słoński 1950; Vraz 1974; Weigand 1924; Wondrák 1912 и др.).
Изредих ги съвсем съзнателно, без да ги изчерпвам, за да се види ясно, че голяма част от тези учени са руски (по-рано съветски), независимо че официалната наука в Русия предпочита да употребява, заченатия от Коминтерна, скопски термин „македонски език“.
Що се отнася до българската лингвистика, тя, отчитайки обективните исторически и съвременни факти, убедено стои зад становището, че официалният език на Република Македония по същество представлява писмено-регионална норма на българския език, свързвана с българското езиково наследство, редом с останалите български говори от Мизия, Тракия и Македония.
