„Мека конструкция с варен боб“ или 80 години от Испанската гражданска война

Страната се превръща в арена на сблъсък между сталинския комунизъм и другите два тоталитарни режима – италианския фашизъм и германския националсоциализъм

Васил Данов, priorities.bg

Точно преди 80 години, на 1 април 1939 г. генералисимус Франсиско Франко издава най-хубавата заповед, която мечтае да подпише всеки генерал, командир или редови офицер: „Днес, когато Червената армия е пленена и разоръжена, националните войски постигнаха крайната си цел. Войната приключи.”

Каудильо (вожд на испански) Франко няма как да знае, че ще управлява цели 38 години до смъртта си през 1975 г. и заедно със съветския диктатор Сталин ще бъде единственият държавен глава, който е на власт преди Втората световна война и остава начело на страната след нея.

В гражданската война, която трае от 17 юли 1936 до 1 април 1939 г., загиват близо 500 000 души, от които 320 000 републиканци и 130 000 франкисти; повече от 600 000 испанци напускат родината си; 34 000 „деца на войната” са изнесени в чужбина.

Испания се превръща в арена на сблъсък между сталинския комунизъм и другите два тоталитарни режима – италианския фашизъм и германския националсоциализъм. Става и опитно поле за изпробване на най-новите видове оръжия и тактически методи за водене на бойни действия. Сраженията на испанци и чужденци срещу други испанци и други чужденци са жестока предпремиера на касапницата, станала известна като Втора световна война.

В Испания получават бойно кръщение, трупат опит, каляват дух и воля 30 000 войници и офицери от Вермахта, 150 000 войници от армията на фашистка Италия, от 35 000 до 60 000 интербригадисти от 54 държави, свикани под знамената на Коминтерна.

В интернационалните бригади воюват бъдещият югославски лидер Йосип Броз Тито, мексиканският художнк Давид Сикейрос, английският писател Джордж Оруел. Съпътстват републиканските войски, споделят възгледите им и описват бойните действия Ърнест Хемингуей, който там е вербуван от НКВД, Антоан дьо Сент Екзюпери и бъдещият канцлер на ФРГ Вили Бранд.

Страната на Съветите изпраща около 3000 съветници, офицери и специалисти, както и оръжие, техника и боеприпаси. Но помощта на Сталин далеч не е безкористна – СССР приема на съхранение и „отговорно” пазене златния резерв на испанската държава (около 46 тона злато), който никога не се връща при собственика си. Златото е похарчено в името на „най-благородна” кауза – всемирно-историческата победа на световния пролетариат.

Сред „гостите” от СССР се открояват създателят на съветското военно разузнаване Ян Берзин (убит от Сталин през 1938 г.), бъдещите маршали, генерали и адмирали Николай Воронов, Родион Малиновски, Кирил Мерецков, Павел Батов и Александър Родимцев. Точно 59 от тях са удостоени със званието „Герой на Съветския съюз”, а избитите като „предатели” или изчезнали в месомелачката на ГУЛаг са далеч повече.

И тук за кой ли път изкуството изпреварва действителността, надниква в бъдещето, твори и обобщава уроците на историята. Още в началото на войната през 1936 г. 32-годишният художник Салвадор Дали напуска страната си и създава знаменитата картина “Мека конструкция с варен боб: предчувствие за гражданска война”, поместена на корицата на сп. „Тайм”. Привидно аполитичен и ексцентрично отнесен от реалността, само с едно платно гениалният Дали казва и внушава много повече, отколкото десетки историци, философи и политически празнодумци с томове речи и теории.

Поражението на републиканците е предопределено от недостатъчната подкрепа от СССР, напълно прекратена през 1938 г., от вътрешните раздори между многобройните левичарски фракции в републиканските войски, от лошата военна дисциплина и липсата на талантливи генерали и старши командири.

Испанските комунисти и съветските им „учители” прилагат тактиката на червен терор не само срещу политическите си противници, но и срещу съюзници от Народния фронт като анархистите и троцкистите от POUM (Работническата партия на марксисткото единство).

На страната на републиканците застават най-големите испански градове – Мадрид, Барселона, Билбао, Валенсия, и най-мощните промишлени предприятия. Военният флот, значителна част от ВВС, редица армейски гарнизони, 8500 офицери и 160 000 войници се нареждат под червените републикански знамена. На територията, контролирана от правителството в Мадрид, живеят 14 милиона души, с 40% повече от населението, контролирано от франкистите.

Войските на Франко наброяват 14 000 офицери и 150 000 войници. С тях са около 10 милиона от населението и райони, където се произвежда до 70% от селскостопанската продукция на страната. Но военните планове на Франко са съгласувани и изпълнявани от германските въздушни асове от авиационния легион „Кондор“, от 130-те хиляди италиански черноризци, от десетки хиляди португалски военнослужещи, от германски и италиански танкове.

Напълно логично военният професионализъм взема връх над революционния ентусиазъм. Испанските работници-републиканци и интербригадистите от СССР, Унгария и България няма как да победят „кучетата на войната“, въоръжени с най-модерни бойни системи.

В началото на май 1937 г. се стига до трагични въоръжени сблъсъци между специално изтеглени от фронта части на републиканската гвардия срещу ултралевите милиции на POUM и анархистите в Барселона. Вместо да се бият срещу общия враг, тежко въоръжени батальони от републиканска армия са хвърлени срещу столицата на Каталуня.

Тази т. нар. Малка гражданска война прокарва непоправим разлом сред левите сили, води до тежки морални сътресения и дезориентация сред голяма част от републиканците, описани от Джордж Оруел в „Почит към Каталуня”. След войната в Испания Оруел скъсва с комунистическите идеи.

Хемингуей описва фрапиращ случай, когато при настъпление на републиканците пехотата им остава без танкова поддръжка, понеже… танкистите „нямали настроение да се бият”!

През 1938 г. вследствие на зачестилите атаки на италиански подводници срещу съветски транспортни кораби в Средиземно море и особено след сключването на Мюнхенското споразумение между Англия и Франция с хитлеристка Германия, Москва се опасява от формирането на съюз на западните сили с нацистка Германия, насочен срещу нея и прекратява подкрепата си за Испания.

През март 1939 г. части от републиканската армия извършват вътрешен преврат в Мадрид и предават столицата на франкистите.

Днес испанските левичари и неолиберали се опитват да спечелят служебна победа срещу паметта на храбрия войник и патриот Франсиско Франко, да пренапишат историята и да изхвърлят костите на генерала от общата гробница, създадена от него в „Долината на падналите“.

Който е видял внушителния храм-паметник, където са събрани тленните останки на смъртни врагове, загинали за своята представа за Отечеството, няма как да не изпита уважение към прозрението на ген. Франко.

Самият каудильо приживе си е отредил място под тъмнокафявия мрамор на пода на величествената гробница. Който иска, може да тъпче и да трие краката си върху името му. Но след 38-годишно управление „диктаторът” Франко посочва за свой наследник бъдещия крал Хуан Карлос, приема го като свой син и му предава тайните на държавното управление, преди смъртта си повелява Испания да премине през демократични избори, да приеме нова конституция и отново да стане монархия, каквато е била през вековете на най-бляскавата си история.

Де да имаше повече такива „диктатори” и в други европейски държави!