Битката за чадърите на плажа е като „Битката при Кауфланд“ по време на ковид пандемията
Стефан Ташев
Размисли за „морето“(без претенции и без снимки на телеса, да не плашим приятелите) от плаж „Олимпийски надежди“-Равда. Всъщност „морето“ си е наше, чужденците са малко и си илюстрира изцяло „българското“. Битката за шезлонгите е като битката при Кауфланд по време на ковида. Дори и в шест сутринта да дойдеш на плажа „първата линия“ е заета. Просто момчето, което прибира таксите за шезлонги и чадъри работи с едни бели кърпи за лице, вероятно от някой хотел. Слага белите кърпи по шезлонгите от „първа линия“ за „наши хора“. „Нашите хора“ идват в 12 часа, гледайки надменно, с насмешка и презрително плебса, тичал рано сутринта, за да се добере до заветния шезлонг. Има и реванш. Плебса злорадства, когато морето залее „първата линия“ и си вика: Има господ! И „нашите хора“ плачат.
След приключване на битката за „втора“ и „трета“ линии идват „Катунарите“. Обикновено някой от компанията се е „жертвал“ да дойде рано и запази чадър и два шезлонга за „катунарите“ от неговата рода. След пристигането им двата чадъра и шезлонга се „заграждат“ с разтегателни столове, маси, хавлии, минимум два техни чадъра допълнително и задължителните 4-5 хладилни чанти. Образува се малък вигвам, останалите плажуващи да го д….т. Центърът му са хладилните чанти с бира, мента и сандвичи с продукти от „Лидъл“. Така „катунарите“ плащат за два чадъра и шезлонг, използвани минимум от десетина души. Няма да им плащат на тези кожодери.
Около вигвама са разпъват хавлии, надуваеми басейни и всички останали екстри. Останалите „некатунари“ да стигат до водата както намерят за добре. През „вигвама“ не може. От катуна-вигвам се командват и децата: Не влизай в морето, Ша дойда, да та прибия! Докато мама и тате си пият бирата. Задъжително са доведени и баби, броят им варира, които да се грижат за малчуганите, защото родителите трябва да си почиват. Изграждането на катуна отнема между 30 и 40 минути, но след това е готов за дълга кръгова отбрана, поне докато не свърши бирата.
Татуиран и анаболен „батка“, с обръсната глава и брада като на черкезин заема „първа линия“ пред спасителя, слага си собствен чадър и гордо ляга. Пътят към водата е блокиран. Обаче идват две други „батки“, доста по-анаболни от този, с фланелки с надписи „охранител“ и след кратка схватка „нарушителят“ е изгонен, оттегляйки се от полесражението с чадъра си при явното превъзходство на противника в химически субстанции и съответна мускулатура.
Всъщност „Олимпийските надежди“ вече ги няма, само името е останало. Върху базата се строи грамаден комплекс, бетонът е налят до някъде, собственост на бизнесмен, който държи и други два комплекса в близост.
Пред единият, където босът има апартамент с личен басейн, от пътя е отделен участък с вериги, колчета и знак „Частна собственост“. Там са паркирани „Бентли“ и „Ферари“, покрити с брезенти. На брезента също пише „Бентли“, за да не си помисли някой, че това е „Москвич“.
Пред тях е поставена маса, два стола и чадър, под който 24-часа в денонощието стоят двама охранители, които пазят колите на боса. От тази дейност „пазвантите“ са с великолепен средиземноморски тен, на който да завидят дори силиконките, дето се пържат по солариумите. Българско море, наше си е. И си е хубаво.
