Издъхна в Солун на 81 г.
Световноизвестният български музикант Милчо Левиев почина на 81 г. около 22 часа снощи в болница в Солун, където живя през последните години със съпругата си – певицата Вики Алмазиду.
Милчо Левиев е български джаз музикант, композитор, аранжор и пианист, работил през голяма част от живота си в Съединените щати. Той носи световна слава на България с джаз композициите си. Удостоен е с ордените „Стара планина” и „Св. св. Кирил и Методий” за големите си заслуги в областта на музиката.
Роден е на 19 декември 1937 година в Пловдив. Завършва Държавната консерватория през 1960 г. Негови професори са Панчо Владигеров и Андрей Стоянов. Кариерата си започва в Пловдивския драматичен театър. Назначен е за диригент на Биг бенда на Българското национално радио от 1962 до 1966. От 1963 до 1968 г. работи като солист и диригент на Пловдивската и Софийската филхармония.
По идея на Радой Ралин създава групата „Джаз Фокус” 65, с която гастролира в страната и чужбина до 1970 г. при голям успех. Едно от най-известните му произведения за този период е аранжиментът на песента на Пол Маккартни „Вчера” (Yesterday). Автор е на музиката към филмите „Горещо пладне”, „Мъже”, „Отклонение”, „Опасен полет”, „Малки тайни”, „Иконостасът”, „Един снимачен ден”, „Осмият”, „Понеделник сутрин”, „Писмо до Америка”, „Electric Heart: Don Ellis” и др.
През 1970 г. по покана на Дон Елис напуска България и заминава за Лос Анжелис. Остава там до 1977 г. В началото на 1980 г. се завръща за кратко в страната и изнася поредица от концерти. Бил е на многобройни турнета из Европа и САЩ. Преподава в Южнокалифорнийския университет и майсторски клас в Нов български университет.
Номиниран е за награда „Грами” за най-добър вокален аранжимент на композицията на Чарли Паркър, записана от Манхатън Трансфър за албума „Mecca For Moderns” от 1981 г. Милчо Левиев е включен в енциклопедията „История на европейския джаз”. Томът от 800 стр. е издание на Кралската музикална академия – Лондон. В началото на май в столицата беше представена биографична книга за него. Тогава в интервю за БНР той заяви:
„Най-важното е животът. Животът е най-голямото изкуство – как да живееш, да си артист в живота, как да играеш ролята си. Сърце и ум – тогава се прави изкуство. Само със сърце не може. Балансът прави изкуството и живота, не повече. Аз имам, явно, много повече сърце, отколкото ум. Съжалявам, Господ така ме е направил. И правя изкуство, което се прави повече от сърце, отколкото от ум!“.
В началото на март тази година той обяви, че се отказва от титлата „почетен гражданин на Пловдив“ заради разочарование от отношението на общинската администрация:
„Не се чувствам добре, не заради България, аз обичам България, най-много Пловдив и определени хора, но тъй като станах известен и много се спекулира с моето име. И много хули се чуват, които не ме притесняват въобще, това са проблеми не мои, това са проблеми на тези хора, но аз искам да се чувствам добре на тези години – 82 наближавам.
Аз заявих вече официално, и това е официално, че няма да мърдам от Солун, това е моят град, както беше първо Пловдив, след това София. Другият ми дом беше Лос Анджелис. Сега съм в Солун, това е моят дом… Гърция винаги е била по-напред от България и сега е така с всичките ѝ кризи.
Най-големият човек, от който се научих и се уча още как да живея, от философията, е г-н Зигмунд Фройд.“
В интервю за „24 часа“ пак тази година Левиев казва следното: „България е абсурдна страна. Пълна с абсурди. Този израз: “Страната на неограничените възможности”, който се ползва за САЩ, аз го преправям в “България е страната на неограничените невъзможности”….
Ако имаш креативност, винаги ще се усъмниш в учителя си, който и да е той. Ако ти имаш творческия пламък, който всяко дете има, но или родители, или учители погасяват, ти ще оспориш полученото знание. Този пламък човек трябва да го открие в себе си…
Чувството за хумор ме е спасявало през целия ми живот. Вицът от всички форми на фолклора е най-великият фолклор. Никога не знаеш кой го е пуснал…
Аз съм половин американец, половин българин. Разбира се, първо българин. 40 години живях в Щатите, повече отколкото в България. Аз съм българин като култура, продукт не на еврейската култура.
Баща ми се ожени за шикса, което означава “нееврейка”. Те и в Израел не ме признават за евреин. Аз съм космополит. Повтарял съм го до засиняване. Аз съм етник. Любя етниката на всяка страна. В музиката има не само българска етника. Който има ухо, ще го чуе, и японско ще чуе, и еврейско ще чуе…
С бастун ходя. Като се върна сега от София в Солун, си обещах който иска да ме интервюира на живо, да дойде да ме види в Солун…
По глава на население по-талантлив народ от нас не съм виждал. Обиколих целия свят. Дадох така наречените майсторски класове, семинари, уъркшопи навсякъде. Таланти има навсякъде, но по глава от население сме първи поне в музиката…
Най-голямото изкуство е как да живееш. Трябваха ми 80 години, за да го разбера. След това идва изкуството на любовта. И след това е кулинарното изкуство. Това не е шега. Това е най-вълшебното. И след това идва музиката. Тя говори на сетивата като емоция…
Истината е, че не съм покорявал Америка, тя ме покори мен и се научих на неща, на които в България никога нямаше да се науча. Най-голямото ми богатство е, че знам два свята.“
