Провосъдният министър обслужва ППДБ
Служебният правосъден министър продължава яростните си атаки срещу прокуратурата, от която самият той е бил част, макар и на сравнително ниско ниво, в продължение на над десет години.
Всъщност само привидно тук има персонален сблъсък между Андрей Янкулов и Борислав Сарафов. Реалността е различна. И срещу този главен прокурор е изправена цяла армада от явни и скрити мрежи за влияние – в политиката, в съдебната система, в обществото. Истински октопод, пред който обичаните от ПП–ДБ мрежи на Нотариуса и Еврото изглеждат като детски ясли, пише Епицентър.бг.
ПРАВНИ АБСУРДИ
Във вторник Янкулов поиска от Прокурорската колегия дисциплинарното освобождаване на Борислав Сарафов. С пет привидно юридически аргумента. Искането хвърли в смут юридическата общност. И с основание, защото само преди 20 дни, в продължение на близо 8 часа, същият този министър убеждаваше същите тези кадровици, че Сарафов е нелегитимен.
А миналата седмица дори сезира Върховния административен съд с жалба в тази посока. Този детайл не е маловажен. Той може да даде основание на Прокурорската колегия да отложи разглеждането на искането до произнасянето на съда. Но дори и да бъде разгледано, в него липсва каквато и да е реална юридическа обосновка. Да, изложени са аргументи, които на пръв поглед изглеждат правни, но при по-задълбочен анализ се оказват лишени от доказателствена стойност и правна устойчивост.
Няма как едновременно да твърдиш, че един главен прокурор е нелегитимен, и да искаш дисциплинарното му освобождаване като легитимно заемащ длъжността – това е правен абсурд, който няма как да бъде прикрит с привидна аргументация.
ПОЛИТИЧЕСКИ ЦЕЛИ
Всичко това ясно показва, че зад действията на Андрей Янкулов стои единствено политическа цел – предизборно обслужване на електората на „Продължаваме промяната – Демократична България“, както и на свързаните с тях среди в съдебната система, включително политизирани кръгове около Съюза на съдиите в България (ССБ). Заради това и Янкулов буквално пресира Прокурорска колегия, с искането си за бързо произнасяне по допустимост и евентуално разглеждане по същество на искането.
Все пак днес е 1-ви април, а изборите са на 19-ти април.
И тук противоречието е крещящо. От една страна Янкулов твърди, че въпросът за легитимността на Сарафов е юридически казус, а от друга – с действията си го превръща в чисто политически въпрос. Въпрос, който очевидно се цели да бъде решен не чрез право, а чрез бъдещо парламентарно мнозинство, било то в 52-то Народно събрание или в следващо, което да събере нужните поне 160 гласа за нов Висш съдебен съвет.
ЯНКУЛОВ НАДСКАЧА ПРАВОМОЩИЯТА СИ
Още по-притеснително е, че служебният министър системно надскача правомощията си. Той не просто администрира системата временно, а прокарва дълбоки кадрови и законодателни решения, без да има политически мандат за това.
С това си действие Янкулов не просто изразява позиция, а се опитва да упражнява правомощия, които законът не му дава, при това по висящо досъдебно производство – нещо, което е в пряко противоречие с принципа за разделение на властите.
На този фон не може да се подмине и фактът, че самата легитимност на служебното правителство е поставена под съмнение и тепърва ще бъде обект на съдебно произнасяне. Въпреки това Янкулов действа така, сякаш разполага с пълно политическо доверие и парламентарна подкрепа, а той има подкрепата само на ПП-ДБ и задкулисието.
Макар привидно да създава натиск върху Борислав Сарафов, чрез концентрирането на вниманието върху него, на практика Янкулов му прави услуга. Защото пред Прокурорската колегия Сарафов ще има възможност да изложи аргументите си и да опровергае твърденията за нарушения. И има сериозна вероятност искането да се обърне срещу самия министър и кръговете, които стоят зад действията му.
АФЕРАТА „ПЕТРОХАН“ – НАЙ-СЕРИОЗНИЯТ УДАР СРЕЩУ ПП-ДБ
Особено показателен е мотивът, свързан с аферата „Петрохан“. Именно там най-ясно проличава политическият заряд на атаката. Заради тежката обвързаност на педофилско-сектантските среди около хижа „Петрохан“ с ключови фигури от ПП–ДБ, този случай се превърна в един от най-сериозните удари по формацията. За тяхна зла участ, точно в навечерието на изборите.
Янкулов твърди, че Сарафов е оказал влияние върху разследването с изказването си, че случаят е „български Туин Пийкс“. Само че тук министърът отново излиза извън правомощията си. Иска дисциплинарно уволнение за коментар по неприключило досъдебно производство. Нещо, което е юридически трудно защитимо. Още повече, че самото изказване на Сарафов нито накърнява паметта на жертвите, нито засяга конкретни лица. Напротив, защото последвалите разкрития по случая потвърждават, че определението за „ужасяващ случай“ и съпоставката с „Туйн Пийкс“ са били напълно основателни.
На този фон изглежда повече от цинично, че именно Андрей Янкулов иска отстраняването на Сарафов, при положение че през 2023 г., когато са постъпили първите сигнали за присъствието на малолетни момченца в компанията на въоръжени лица в хижа „Петрохан“, именно Антикорупционният фонд, НПО, с което самият Янкулов беше пряко свързан допреди месец и половина, е изпращала писма до МВР, прокуратурата и Антикорупционната комисия с настояване проверките да бъдат прекратени.
През февруари Янкулов дори се разграничи от Антикорупционния фонд, като каза, че не знаел за писмата до трите силови ведомство, защото бил отпуск. Странно, нали? Днес обаче, вече в качеството си на министър, демонстрира съвсем различно поведение. Такова, което създава основателни съмнения, че служебната власт в лицето на кабинета „Гюров“ има задача да блокира и обезсили разследването „Петрохан“. Паралелно с това по линия на МВР сходни действия се свързват със служебния министър Емил Дечев.
КАЗУСЪТ „ПЕПИ ЕВРОТО“
Не по-малко показателен е и друг мотив – този, свързан с Европейската прокуратура и Лаура Кьовеши. Искането за санкция на Сарафов заради оказано съдействие по проверка срещу българския европрокурор Теодора Георгиева е трудно обяснимо от правна гледна точка. Още повече, че става дума за случай, който вече хвърля сериозна сянка върху международния имидж на България, включително във връзка с публично известните отношения на Георгиева с кръгове около Пламен и Атанас Бобокови, а както се разбра и с Петьо Еврото.
Публична тайна в юридическите среди е, че когато начело на Министерството на правосъдието стои фигура, близка до ПП–ДБ и Съюза на съдиите в България, институцията започва да действа в синхрон с интересите на този кръг. В него влизат неправителствени организации, адвокатски кантори и медийни структури, които организират кампании срещу неудобни фигури.
Именно в този контекст трябва да се разглеждат и действията на Сарафов по отношение на съдия Мирослава Тодорова и други представители на ССБ, както и исканията му за техните отводи. Това, което той прави, е да назове публично проблем, който е известен в системата от години – политизацията и задкулисната зависимост на част от съдийската общност. Реакцията на Янкулов обаче е показателна.
Вместо да защити институционалния баланс, да изиска проверка, той атакува този, който поставя въпроса. Разбираемо – все пак двама от заместниците му в МП са членове на върхушката на ССБ – Андрей Георгиев е изпълнителен секретар, а Таня Маринова е бивш председател на съдийската организация. Колегата на Янкулов – МВР-министърът Емил Дечев пък е председател на Контролния съвет на ССБ. Това ясно показва, че върхушката на ССБ се занимава с всичко друго, но не и с правораздаване.
Същият двоен стандарт се вижда и при твърденията за „уронване на престижа на съда“ от страна на и.ф. главния прокурор. Нарушение било, че прокуратурата не е приела и е разкритикувала публичното разпространение на информацията, че два съдебни състава на Върховния касационен съд в началото на октомври отказват да възобновят наказателни дела по искане на и.ф. главен прокурор. Сарафов бил отговорен, че позицията уронвала престижа на съда и водела до напрежение между институциите в съдебната власт.
Ако се приеме, че твърдението на Янкулов е вярно, то с още по-голяма тежест още утре служебният правосъден министър трябва да поиска дисциплинарното уволнение за уронване престижа на прокуратурата на колегата си – служебния министър Емил Дечев, на собствения си заместник Андрей Георгиев, както и на куп още политизирани съдии от върхушката на ССБ като Владислава Цариградска, Мирослава Тодорова, Калин Калпакчиев, които регулярно атакуват било то обвинител №1, или прокуратурата като цяло, а често и кадровия орган.
ЯНКУЛОВ ОБСЛУЖВА ПП-ДБ
Очевидно стандартът не е един и същ – когато прокуратурата говори, това било „натиск“, а когато същото правят представители на ССБ, изпълнителната власт или политически свързани съдии – това минава за „свобода на изразяване“.
И понеже последното никога няма да се случи, това е най-голямото доказателство, че искането на Янкулов е правно нищо и обслужва единствено политическата кампания на ПП–ДБ, която изглежда все повече разчита на активността на техните министри в служебното правителство.
Допълнително доказателство за това е синхронът между действията на Янкулов и инициативите на ПП–ДБ, включително предложенията за възстановяване на Антикорупционната комисия по модела, който преди две години лансираше Лена Бориславова и предложените от МП промени в НПК и ЗСВ, които създават още по-мракобесни механизми за натиск върху главния прокурор и неговите заместници, вкл. да бъдат подслушвани.
И това го предлагат същите, които не спират да твърдят, че прокуратурата контролира и държи в зависимост съдиите, чрез нерегламентирано следени, подслушване и генериране на компромати.
Извън всичко изброено дотук предстои до 19 април Андрей Янкулов и компания да представят и това как би трябвало да изглежда бъдещият Висш съдебен съвет. А именно – в него да участват мнозинство от активисти от неправителствени организации, които да контролират магистратите.
С други думи – „Петрохан“ да контролира разследването на педофилската секта „Петрохан“ – това предстои да предложи служебното правителство. Парламентът да е гумен печат, защото самата комисия, която да подбира кандидатите за членове на ВСС, също трябва да бъде съставена от членове на мрежата от НПО-та, за чието съществуване от над 30 години се грижат глобалистките сили на баща и син Джордж и Алекс Сорос.
Всичко това води до логичния извод, че зад привидната юридическа форма стои ясно изразена политическа цел. Служебният министър действа не като неутрален администратор, а като активен участник в политически процес, при това без необходимия демократичен мандат.
Именно затова въпросът за ръководството на прокуратурата днес не е просто юридически казус. Той е въпрос за държавността, за това дали институциите ще функционират по правилата на правото или ще бъдат подчинени на конюнктурни политически интереси и най-вече на задкулисни влияния. Това не е правосъдие. Това е политическа операция, облечена в юридическа форма.
