Този господин с парапетите и джемкорповете се опитва да се самобрандира като рицар в бели доспехи
Петър Кичашки, „Труд“
Нямаме нужда от джедаи или космонавти на мисия. Имаме нужда от балансирани и уравновесени хора
Всеки е имал съмнителното щастие да гледа тъп филм на Стивън Сегал или Долф Лундгрен. В него сюжетът винаги е един и същ. Добрият герой е бивше ченге /военен/разузнавач. Той не се занимава с мръсната игра или поне вече не се занимава.
Докато не е призван от своите най-близки съратници от бившата му служба, за да им помогне. Врагът винаги е еднозначно зло – терорист или друг екстремист, който иска да унищожи света или най-малкото Ню Йорк. В екипа си е събрал съмнителни барети я от бивша Югославия, я от някоя от Съветските републики. Откраднали са ядрена бойна глава и ще я взривят на Таймс Скуеър. Но нашият добър герой се появява в последната минута и с досада ступва лошите. В сцените с бой той неминуемо пребива 70 до 80 човека с голи ръце, а при престрелките стреля на тъмно и през стена, като с всеки от 400-те куршума на пистолета си убива по 4-5 човека едновременно.
Във финалната сцена той успява да хвърли злия терорист я в казан с киселина, я в пещ с разтопено желязо. При смъртта си злият персонаж успява да прокълне добрия с нещо хвалебствено от рода на „Не подозирах, че си толкова велик, мамка му!“ или нещо подобно. Добрият обезопасява бомбата, когато броячът е стигнал 1 секунда преди детонация. Филмът свършва как той се качва в кабриолет със своята колежка, която се е появила един път и половина преди това във филма и има четвърт реплика, и двамата отпрашват към залеза, където ги очаква бурен секс и още борба с бъдещи представители на злото. Този филм е общо-взето с един и същ сюжет, може актьорите да са различни, но ако си изгледал един такъв филм, все едно си ги гледал всичките.
Горе-долу се почувствах като в такъв филм на Стивън Сегал, когато чух бившият министър-председател Кирил Петков да обяви, че той и неговите съпартийци, заедно с „Демократична България“ били „добрите сили“. Първо си казваш, че нещо не си чул правилно. После те напушва смях, този господин с парапетите и джемкорповете се опитва да се самобрандира като рицар в бели доспехи. Даже няма кой да пусне да го каже за него, той сам си го говори. После ми стана мъчно –
представяте ли си каква загуба на досег с реалността трябва да има човек, за да гледа на света по такъв черно-бял начин?
Накрая ме хвана яд – България се превърна в инкубатор на емоционални разстройства, овластени до най-високите етажи на властта. Едно време можеше да се запознаеш с Наполеон в лудницата, днес лудницата е в парламента и там наполеоновци дал Господ. Тази работа даже спря да ни прави впечатление. Превърнала се е във фонов шум, в стандартно положение.
Истината е, че морализаторстването в политиката винаги е сигнал за задаващи се беди. Проблемът на „моралните“ политици е, че те възприемат политиката като битка между доброто и злото, в която те са доброто, а опонетът е винаги злото. Няма средно положение, няма място за съмнения или сиви зони – аз съм добро, онзи срещу мен е зло. Сега, проблемът идва в това, че именно такъв тип говорене създава условия за тоталитаризъм. Когато този срещу теб е зло, тогава ти си в правото си да ползваш всички разрешени и забранени способи, за да го премахнеш. Не просто, че имаш това право, ти имаш дори задължение да направиш всичко възможно, за да премахнеш злото. Дори това да означава да извършваш незаконни арести, да се хванеш в коалиция с феновете на Путин и каквото друго наумим –
всичко е позволено, когато доброто воюва със злото.
При такава конструкция фактически доброто и злото се размиват, релативират се. Днес ти може да правиш същите далавери, каквито е правил опонентът ти вчера, но понеже ги правиш ти, това е добро, а когато ги прави той, това е зло.
Персонализирането на доброто е не просто високомерно, налудничаво и откровено опасно поведение. То е демонстрация по същество на разбиране на природата на доброто и злото. Човек, който излиза и казва „вижте, аз съм доброто“, най-вероятно е човек, който е далеч по-голямо зло, отколкото сам може да си представи. Злото, както е добре известно, е просто отсъствие на добро. И когато ти заемеш моралната поза на добър по подразбиране, тогава ти отказваш да погледнеш собствените си кривици и започваш да живееш във фалшив свят, в който за всеки твой провал е виновно митичното зло, т. е. някакви външни на тебе сили, които са се наговорили да те провалят.
Такива хора никога не носят отговорност за действията си, не признават грешките си и не се учат от тях.
Тези хора са опасни, защото той намира морално оправдание за всяко свое действие. Погазих закона и положих клетва в нарушение на Конституцията – направих го в битка със злото. Дадох едни държавни пари на една моя много близка – направих го в битка със злото. Сключих странно споразумение с неизвестна компания в сферата на енергетиката – направих го в битка със злото.
Нали става ясна картината? Пътят към ада, казват, с добри намерения бил постлан. Според мен има една особена перверзия хора, които са доказали управленската си немощ да демонстрират високо самочувствие на успешни управленци. Един вид той е добър шофьор, пет-шест е потрошил напълно. Да не говорим, че това е опит да се вкара страната в сюжет, който е толкова тъп, че даже Стивън Сегал не би го пуснал по кината.
Страната се разпада под напора на вътрешни и външни политически и икономически трусове, тука нашите хубавци седнали да обясняват кой колко добър бил. Момчета и момичета, налегнете си въглеродния отпечатък и си дайте сметка, че го докарахме до тук заради вашето късогледство, инат и егоцентризъм.
Обективната истина е, че, както пишеше Елин Пелин, всички сме чорба от бели и черни бобчета.
Всички сме и добри, и лоши, всички имаме силни и слаби страни. Политиците се опитват да се държат като безгрешни, а това не е вярно, това е лицемерно. Всички виждаме грешките им, няма нужда да се правят на девици. И, мисля си, че ако властимащите, които и да са те, започнат малко по-критично да гледат на себе си, започнат малко по-остри и взискателни да са към своите собствени действия, тогава ще получат и повече доверие. Как за тия години не чух един да излезе и да каже публично, че е допуснал някъде грешка? Как станахте всички безгрешни, пък същевременно държавата ни е на това положение? Няма как и двете неща да са верни – и държавата зле, и политиците перфектни. Едното от двете е лъжа.
Идва кампания. Съветвам всички партии да го дават малко по-скромно. Никоя не е в позицията на „доброто“. Никоя, още по-малко тази, която така се самотитулова. Хубаво би било и ние като граждани малко да сме по-нетърпящи към такъв тип изцепки и откровените глупости. Нямаме нужда от джедаи или космонавти на мисия. Имаме нужда от балансирани и уравновесени хора с характер, които да могат да принесат собственото си его на олтара на отечеството. Имаме ли такива?
