Защо не послушах някои съвети преди излитането
Огнян Минчев, фейсбук
Положението е тревожно. Партиите се карат, споразумение за ново редовно правителство не се вижда, служебният кабинет е изправен пред стена, ако парламентът не актуализира бюджета… Идват избори – две в едно или три пъти по едно всяка неделя… Криза отвсякъде и задънена улица.
Опитвам се да си представя какво бих правил, ако бях начело на този набиращ инерция хаос. Винаги съм имал силно въображение. Представям си как съм седнал в тясната кабина на свръхзвуков изтребител, който лети отвъд звуковата бариера на 20-30 хиляди метра от земята. Пред мен е табло за управление с разни лостове, бутони и датчици, които са ми напълно непознати.
Опитвам се да натискам някои от тях – в паника, в опит да се мобилизирам, със съзнанието, че нещо все пак трябва да правя… Но май не се справям много добре. След като натискам това-онова, самолетът рязко далдисва надолу… Очевидно трябва да го изправя, ама как…
Гледал съм по филмите, че трябва да притегля към мен големия стик, с който се излита нагоре. Дърпам го, но самолетът сякаш полудява. По едно време се усещам с главата надолу, облива ме студена пот, търся контакт с командната кула. Оттам ми говорят нещо, но е тихо и неясно, има много смущения. Не дочувам дори кой говори – дали Иво, дали Корнелия или Мая с майките…
Опитвам се да мобилизирам здравия си разум. През главата ми минава мисълта – „Къде е катапултът…“ Но засега тази мисъл оставям настрана. Защото не знам нито с какво ще катапултирам, нито къде ще се приземя…
Защо не послушах някои съвети преди излитането… Защо бях толкова категоричен, че аз си знам какво правя… Засега не губя самообладание. Все пак, запазвам всички шансове да се приземя успешно – някак си и по някое време…
