Хапем се един друг като бесни кучета, а после искаме Нидерландия и Австрия да ни пуснат в Шенген
БГНЕС
Проф. Николай Овчаров
Онзи ден някой си Настимир Ананиев, известен допреди две години единствено с честата смяна на партии и нелепи предложения за промени в Закона за движение по пътищата, публично се изгаври с именити български професори и генерали. Уважаваният неврохирург Николай Габровски бил от тези професори, дето обичали да се возят на задната седалка на джипа на Борисов. Доскоро възвеличаваният от самия Ананиев президент Радев пък се бил съешил с мутрите и бил станал като тях. И, разбира се, омръзналият на всички рефрен за Капитан Андреево, за това как сме тровили Европа с вредни храни чрез нашата „разградена” граница и корумпирани митничари.
Хайде, баста! Хапем се един друг като бесни кучета, а после искаме Нидерландия и Австрия да ни пуснат в Шенген. И да го направят някога, пак ще ни презират и ще казват под сурдинка: „Онези, българите ли, дето се плюят и топят един друг! Не бяха стока и при руснаците, такива си останаха и в Европейския съюз!”
Сега е модерно политиците да цитират Петко Каравелов и случката от 1891 г.,
когато като бивш министър-председател той на два пъти попада в затвора. След русофилските бунтове в Силистра и Русе през 1887 г., заедно с други опоненти на Стефан Стамболов, Каравелов е затворен в „Черната джамия“ (днес църквата „Св. Седмочисленици” в София).
При атентата от 1891 г. загива финансовият министър Христо Белчев, а убийството му дава началото на жестока разправа с политическите противници на режима на Стамболов. Петко Каравелов е бит жестоко от самия майор Коста Паница, главен военен прокурор на Княжеството. При мълвата за тези престъпления чуждестранни дипломатически представители искат от правителството на Стамболов лично да проведат анкета. Те отиват в „Черната джамия“, придружени от кореспонденти на западни вестници, и питат Каравелов дали е бил измъчван. Целият в рани и синини, политикът отговаря: „В моето Отечество такива работи не стават!”
Как си го представяте това днес? Та нали Брюксел и Страсбург са затрупани със сигнали, давани именно от български политици?
В национален спорт се превърна да се пишат доноси и по услужливите телевизионни студиа да се говорят врели-некипели и неподкрепени с никакви доказателства обвинения. Принципът е ясен – наклепай опонента, а после той нека доказва, че не е имал сестра.
Социалните мрежи се оказаха благословено място за хилядите хейтъри – незнайните воини на „свободното слово”. А после клюките се тиражират от всякакви сайтове и набедени драскачи. Отново под формата на „свободната” журналистика. И гледай да не кажеш нещо срещу някой от тях – посягаш на свещеното „свободно” слово!
Едва ли има някой, който не си е задавал въпроса – защо е така. В една своя статия отпреди десет години Иван Кулеков ни припомни друга известна фраза. През 30-те години на миналия век писателят Елин Пелин с огорчение възкликва: „Ако в България се роди гений, то това ще бъде геният на завистта“. Сто години по-късно завистта се е превърнала в черна омраза. „Омразата е навсякъде – пише Кулеков. – Ние се приспособяваме към омразата чрез омраза. Тя е нашият единствен енергиен източник. Тя движи личността и обществото. Тя събира и разделя българите в семейства, групи и партии, прави избори, управлява държавата еднолично или в коалиции. Всяка власт произлиза от омразата. Нито една промяна, нищо в България не е направено без омраза. Богът на омразата е българин.”
Ето това е картината на днешния ден! А именно безогледната и сляпа омраза води до националното предателство.
Тя изпепелява духовните ценности, лишава ни от нормалния поглед върху събитията около нас. Защото завистта и омразата унищожават моралните ценности, сред които на първо място е любовта към Отечеството. Неслучайно апологетите на омразата превърнаха патриотизма в тема за подигравка. Патриотите са или някакви кариеристи, или в най-добрия случай – старомодни идиоти.
Типичен пример е казусът с Република Северна Македония. Вече писах за тези наши учени и интелектуалци, които се заеха със задачата да бъдат проводници на най-злостния македонизъм в България. Под предлога че към миналото трябвало да има различни гледни точки. Че било необходимо да се оставят онези край Вардар сами да определят коя част от историческата истина да приемат и коя – не.
Няма да ги коментирам отново. Ще припомня обаче историческите примери какво се е случило с такива предатели в далечното минало и какво е запомнил народът за тях. Такъв е, например, Иванко –„убиеца на Асеня” – по определението на Васил Друмев в едноименната драма.
Домогвайки се до властта с „ромейска връзка” и с цената на убийството на Асен І, през 1196 г. боляринът е принуден да бяга във Византия. Хронистът Никита Хониат ясно загатва за неговите душевни терзания, макар в империята да получава много почести и земи. Накрая той „се осъзнава”, опитва да се върне към българските си корени, но е коварно заловен и екзекутиран от ромеите.
В края на ХІІІ в. е поучителна съдбата на цар Иван Асен ІІІ, син на друг цар – Мицо Асен. В гражданската война, избухнала след убийството на законния владетел Константин Тих Асен от узурпатора Момчил, той се докопва до властта с помощта на Византия. Известно време се крепи на трона с ромейска помощ, с което си навлича ненавистта на всички българи. Накрая Иван Асен ІІІ бяга от Търновград, заграбвайки цялото царско съкровище и задоволявайки се с дадената му от византийците титла „деспот”. Но дори и те се отнасят с презрение към него и наследниците му.
Особено много предателства има при османското нашествие в края на ХІV в.
За такива изменници пише видинският митрополит Йоасаф Бдински година след падането на Търновград: „О, позор! И мнозина се прехвърлиха към непристойната Мохамедова вяра! Едни като се изплашиха от страх, някои като се омекчиха чрез ласкателства или като бидоха победени чрез материална придобивка, други пък се присъединиха към враговете като – поради простотията си – се подмамиха чрез писма и хитрост!“
Предателството на тези хора става особено черно на фона на подвизите на други, които се сражават до последна капка кръв с нашествениците. Тях народът поменава векове наред в песни и предания. А за предателите е измислил легенди като тази за Ведена от с. Железница, показала на турците тайния изход на героичната крепост Урвич край София. Затова Господ я вкаменява заедно с невръстното й дете, а потомците и днес могат да видят тази скала край бързия Искър.
Няма съмнение, че на българите е най-трудно през петте столетия турско робство. Тогава на изпитание е подложено самото оцеляване на нашия народ. И точно затова предателствата по това време са най-болезнени. Имената на поп Кръстю и Иванчо Хаджипенчович се превръщат в синоними на националната измяна, може би защото жертва става най-великият българин – Васил Левски.
Нека тези, които днес хулят Родината за щяло и не щяло в преследването на дребнави и користни политически цели, да си помислят върху тези исторически примери. Злободневието ще отмине, но споменът за предателството ще остане завинаги. Защото има неща, с които нямаме право да спекулираме. Неща, касаещи цялата нация, за които са положили главата си на дръвника десетки поколения българи.
