Независимостта е еманация на българската държавност
Росен Тахов, „Труд“
Освобождението свали ярема на робството, без да реши националния въпрос. Берлинският договор разпокъса земите ни, а Съединението само частично ги обедини. Над Македония продължи да се развява турският байрак. Самото Княжество остана васално на Високата порта. До обявяването на Независимостта, която е еманация на българската държавност.
Паметният 22 септември трябва да е националният празник. Това е позицията на сериозните историци, които не са русофоби или русофили. Русофобите отричат Трети март, русофилите опълченски го бранят. Двете категории имат двойка по отечествознание.
През 1908 г. на власт е Демократическата партия с лидер Александър Малинов. Мисията на кабинета е да отхвърли васалната зависимост. Съществуват благоприятни условия за премахване на неправдата. Лятото е извършена Младотурската революция. В бъркотията Австро-Унгария се готви да анексира Босна и Херцеговина.
Княз Фердинанд заминава за Виена
Среща се с император Франц-Йосиф. Двамата уговарят съвместни действия. Князът обаче обмисля и се колебае. Дали точно сега е най-подходящият момент? Не случайно в Европа му викат Лисицата.
„Решен на всяка цена да извърши акта на независимостта – пише историкът Милен Куманов, – Ал. Малинов започва да го „бомбардира“ непрекъснато с шифровани телеграми и да настоява за неговото час по-скорошно завръщане в страната. На тези телеграми обаче не последвал никакъв отговор.“
„Това – сочи Куманов – предизвиква сред членовете на кабинета подозрение, че князът се стреми към отлагане на акцията за неопределено време. Бидейки в неведение за действията на държавния глава, Ал. Малинов вече мисли за оставката на своето правителство, но решава да стори това след като узнае „категоричния отговор“ на Фердинанд.“
На 20 септември Босна и Херцеговина са анексирани. Същият ден иде телеграма, с която Фердинанд съобщава, че пристига в Русе. Там да го чакат, за да се разберат, инструктира монархът.
„Това негово нареждане – спомня си Малинов – можеше да се тълкува така и инак; то криеше в себе си възможността за един отрицателен или положителен отговор. Потеглихме обаче за Русе, правейки из пътя разни предположения.“
На яхтата е съдбовната среща
Фердинанд заявява: „Е, господин Малинов, дългоочакваният ден от вас и мен, от целия български народ, дойде. Решението, което взехме в Карпатите, време е да турим в изпълнение. Намислил съм това да сторим във Велико Търново, старата столица на българските царе. Как да стане това?“
Александър Малинов е авторът на манифеста, който отхвърля васалната зависимост от Османската империя.
„Разумява се, чрез прочитане на един манифест“, отвръща министър-председателят. Князът му възлага да изготви текста. Няма време и Малинов го пише на коляно във влака. От клатенето мастилото се разлива, налага се да го преписва два пъти.
Следващите събития…
Търновският кмет Иван Вителов трескаво се готви за историческия акт. Тича към крепостната порта, по чудо оцеляла по време на игото. Мери с шивашки метър и преценява, че каляската на Фердинанд не може да мине през нея.
„Да се бутне!“, командва блюдолизецът
Очевидецът Моско Москов разказва: „Сутринта отидох на училището, ученици и учители по улиците. Иде съобщение от управителя да отидат учителите на гарата да срещнем княза. Отиваме и чакаме на гарата до 11 часа. Там беше окръжният управител М. Радославов, кметът Вителов, комендантът и други официални лица. Дойде една само машина (локомотив) и съобщи, че князът чака на спирката в Долна махала. Тутакси всички тръгнаха, кой пеши, кой с файтон. В това време князът слезнал на спирката и с адютанта си отишли пеша до черковата…“
Фердинанд не отива с каляска, а на крака до храма „Св. Четиридесет мъченици“. Като минава през срутената порта, се хваща за главата. Лош знак, защото в независимостта е вградена приемственост между Второто и Третото българско царство. „Защо го направи?“, пита князът Иванчо. Оня си гризе ноктите и мънка.
На 22 септември 1908 г. манифестът е прочетен от Фердинанд под свода на „Св. Четиридесет мъченици“. След него Малинов го повтаря отвън пред народа. „Да живее свободна и независима България! Да живее българският народ!“, завършва историческият документ.
Търновград посреща възторзи
от всички краища на страната. Побелели юнаци в Бяла черква пращат телеграма: „Ние, живите поборници от въстаническата чета, която през 1876 г. се бори при Дряновския монастир с Фазлъ паша за отечествената свобода, днес сме в неописуема радост, загдето доживяхме да видим осъществен нашия скъп идеал: пълна независимост на отечеството ни. Да живее и напредва свободна и независима България.“
„Това е събитие – коментира акад. Георги Марков, – което връща България в семейството на независимите европейски държави. Освен политически, страната ни получава и икономически изгоди, тъй като дотогава митническият режим се е определял не от българската държава, а от европейските сили. Повдига се и статутът на българските дипломатически мисии – от дипломатически агенции те прерастват в легации. Независима България променя конституцията си през 1911 г. и вече има право да сключва съюзи, включително политически, военни и търговски.“
