Фейсбук усилва партизанлъка, ирационалността, емоцията и най-силната емоция – омразата
Бойко Василев пред „Дойче веле“
Яйцата не са аргумент за нищо, виковете и обидите – също. Има нещо смразяващо в това да гледаш как мнозина гонят един. Не виждам оправдания за публичното унижение на когото и да било. Оттук нататък всеки разумен разговор изчезва.
Никой не заслужава да го унижават, особено в ерата на интернет и смартфоните. Един позорящ кадър става част от дигиталната ти биография завинаги. Всеки може да го направи на всекиго. След половин век ще го видят внуците ти. Как ще се оправдаеш пред тях, ако те няма? Как ще обясниш твоята гледна точка? Ами ако тя има основание?
Протестът в петък вечер се организира от определена група, която, доколкото разбирам, има сложни отношения с други групи в протеста. Но към нея се присъединяват и още протестиращи. Емоциите кипват, започва състезание по активност и нещата излизат извън контрол. Мисля, че точно това е проблемът. Ако имаше обща воля и организация, все някой щеше да разбере колко контрапродуктивна е агресията. Протестът носи идеи и е важно те да излязат напред.
Политическият плурализъм вече не е универсален журналистически стандарт. Бих казал, за съжаление, макар че напомням човек, който пише с химикалка до включен компютър. „Кълъмбия джърнализъм ривю“ дори попита: „Какво идва, след като се освободим от обективността в журналистиката?“.
Видно е как социалните медии променят традиционните. Наричам това F-ефект, Фейсбук ефект. Журналистиката все повече следва ехо-балоните на социалните мрежи: захранва те с твоите пристрастия, дава ти още от същото. Фейсбук усилва партизанлъка, ирационалността, емоцията – и най-силната емоция, омразата. В мрежата тя се движи доста по-пъргаво от сърчицата, котенцата и къртичетата.
Всичко това променя нас, журналистите „от старата школа“, които вярват в рациото, сухите факти, съмнението и стремежа към обективност и плурализъм.
Наблюдавам как „Панорама“ предизвиква объркване с настояването си да показва различни гледни точки и да подхожда към тях еднакво критично. Някои зрители виждат в нея само това, което искат да видят. Направо не е за вярване как собствените ни очи ни лъжат, когато гледаме предубедено. Но това не е основание да се откажем от нашия формат, напротив.
