Маршал Конев: Сталинската победа е всенародна беда!
Утре е 9 май. Русофили и поклонници на Москва почитат Денят на победата. Включително и в България ще дефилират „безсмъртни полкове“. Незнайно защо. Ще се леят сълзи и сополи за парада на Червения площад. Извън милитаристичното шоу непрекъснато се повтаря една лъжа, която 73 години манипулира общественото мнение. За Великата победа и непобедимата съветска армия. Каква обаче е съдбата на победителите ? Това никой в сталино-путинска Русия няма да признае.
А истината е страшна. Великата победителка във войната изоставя на произвола на съдбата своите герои над 46 милиони инвалиди, които с кръвта, живота и здравето си донасят победата. Тези хора нямат паметници, няма за тях „безсмъртни полкове“. Още по времето на Сталин тези хора са изхвърлени на бунището, без помощ от държавата, никому ненужни инвалиди на по 20 години. И са оставени да умират на произвола на съдбата.
Ето откъс от книгата на Игор Гарин „Другата истина за Втората световна война. Документи“, Първа част, публикуван от вестник „Култура“ и сайта Kultura.bg на 9 май 2017 година:
Степан Кашурко е бивш помощник за специални поръчения на маршал Иван Конев – генерал-полковник и президент на Центъра за издирване и увековечаване на изчезналите и загинали защитници на Отечеството.
В навечерието на 25-та годишнина от победата маршал Конев ме помоли да му помогна да напише статия по поръчка на в. „Комсомолская правда”. Заобиколен от всевъзможна литература, аз нахвърлих набързо и в духа на онова време „скелета“ на очакваната от „Комсомолская правда“ триумфална докладна записка за военните действия и на следващия ден отидох при пълководеца. По всичко личеше, че той не е в настроение.
– Чети – промърмори Конев и започна да крачи нервно из просторния кабинет. Изглежда го измъчваше мисълта за нещо наболяло.
Придавайки си важен вид, започнах да чета с патос и с надежда да чуя похвала: „Победата е велик празник. Ден за всенародно тържество и ликуване. Това е…”
– Достатъчно! – прекъсна ме сърдито маршалът. – Стига си ликувал! Мъчително е да се слуша това. По-добре ми кажи всички ли от твоя род се върнаха от войната? Всички ли се върнаха здрави?
– Не. Липсват девет човека, от тях петима изчезнаха без вест – промълвих аз, недоумявайки накъде клони той. – А други трима докуцукаха на патерици.
– А колко останаха сираци? – не се успокояваше маршалът.
– Двадесет и пет малолетни деца и шест немощни старци.
– И как живяха? Държавата обезпечи ли ги?
– Не живяха, а преживяваха – признах аз. – А и сега не е по-добре. За изчезналите не се полагат пари… Техните майки и вдовици си изплакаха очите и все се надяват, че току-виж някой може да се върне. Съвсем се измъчиха…
– За какъв дявол тогава ликуваш, когато твоите родственици скърбят! А и могат ли да се радват семействата на тридесетте милиона загинали и четиридесетте милиона осакатени и обезобразени войници? Те се мъчат, те страдат заедно с хромите, които получават грошове от държавата…
Бях слисан. За първи път виждах Конев такъв. По-късно разбрах, че до тази ярост го е докарала реакцията на Брежнев и Суслов[1], които отказали на маршала – Конев направил опит да поиска надлежна държавна грижа за нещастните фронтоваци – помощи за бедните семейства на изчезналите войници.
Иван Степанович взе от бюрото си докладната записка, с която бе ходил безуспешно при бъдещия маршал, четирикратен герой на Съветския съюз, кавалер на „Ордена на победата”, както и при идеолога на СССР. Подаде ми документа и измърмори с упрек:
– Виж какво им е на защитниците на родината у нас. И как живеят техните близки. Дали им е до ликуване?!
Документът с гриф „Строго секретно” бе изпъстрен с цифри. Колкото повече вниквах в тях, толкова повече ми се свиваше сърцето:
„…Ранени – 46 милиона и 250 хиляди. Завърнали се у дома с разбити черепи – 775 хиляди фронтоваци. Еднооки – 155 хиляди, слепи – 54 хиляди. С обезобразени лица – 501 342. Със счупени шийни прешлени – 157 565. С разкъсани стомаси – 444 046. С увреждания на гръбначния стълб – 143 241. С рани в областта на таза – 630 259. С откъснати полови органи – 28 648. Едноръки – 3 милиона 147 хиляди. Безръки – 1 милион и 10 хиляди. Еднокраки – 3 милиона и 255 хиляди. Безноги – 1 милион 121 хиляди. С частично откъснати ръце и крака – 418 905. Т. нар. „самовари”, безръки и безкраки – 85 942.”
– А сега виж това – продължаваше да ме просвещава Иван Степанович.
„За три дни, на 25 юни, противникът се придвижва на 250 километра във вътрешността на страната. На 28 юни превзема столицата на Беларус – Минск. С обходни маневри стремително се приближава към Смоленск. В средата на юли от 170 съветски дивизии само 28 са в пълна боеготовност, а 70 понасят катастрофални загуби. През септември на същата 1941 г. край Вязма са обкръжени 37 дивизии, 9 танкови бригади, 31 артилерийски полкове от Резерва на Главното командване и полевото управление на четирите армии. В Брянския котел[2] се оказват 27 дивизии, 2 танкови бригади, 19 артилерийски полка от Управлението на трите армии. Като цяло през 1941 г. в обкръжение попадат и не успяват да излязат от него 92 от 170 съветски дивизии, 50 артилерийски полка, 11 танкови бригади от Управлението на 7-те армии. В деня на нападението на фашистка Германия над Съветския съюз, 22 юни, Президиумът на Върховния съвет на СССР обявява мобилизацията на подлежащите на военна служба, родени от 1905 до 1918 г. Тутакси са мобилизирани над 10 милиона души. От два и половина милиона доброволци са сформирани 50 опълченски дивизии и 200 стрелкови полка, които са хвърлени в бой без екипировка и без подходящо въоръжение. От два и половина милиона опълченци оцеляват не повече от 15 хиляди души”.
Там ставаше дума и за военнопленниците. В частност за това, че през 1941 г. в хитлеристки плен попадат: под Гродно-Минск – 300 хиляди съветски воини, във Витебско-Могильовско-Гомелския котел – 580 хиляди, в Киевско-Уманския котел – 768 хиляди. Под Чернигов и в района на Мариупол – още 250 хиляди. В Брянско-Вяземския котел се оказват 663 хиляди и т.н. Ако съберем всичко това, равносметката показва, че за годините на Великата отечествена война във фашистки плен от глад, студ и безнадеждност умират около четири милиона съветски бойци и командири, обявени от Сталин за врагове и дезертирали.
Струва си да си спомним и за тези, които отдавайки живота си за неблагодарното отечество, не дочакват дори достойно погребение. Та нали по вина на същия този Сталин в полковете и дивизиите няма погребални отряди – вождът с апломб на разпален самохвалко заявява, че те не са ни нужни, че доблестната Червена армия ще разбие врага още на негова територия, че ще го съкруши с могъщ удар, давайки много малко жертви. Разплатата за тази самодоволна глупост е жестока, но тя не засяга генералисимуса, а войниците и командирите, за чиято участ него толкова малко го е грижа. По горите, полетата и овразите на страната без погребение изгниват костите на повече от два милиона герои. В официалните документи те се водят изчезнали – хубавичка икономия за държавната хазна, ако си спомним колко вдовици и сираци са останали без помощи.
В този отдавнашен разговор маршалът засегна и причините за катастрофата, сполетяла нашата „непобедима и легендарна” Червена армия в началото на войната. На позорно отстъпление и чудовищни загуби я обрича предвоенната сталинска чистка на командния състав на армията. В наши дни това се знае от всеки, освен от непоколебимите почитатели на генералисимуса, но през онази епоха подобно заявление е потресаващо. И е отваряло очите за много неща. За това какво може да се очаква от една обезглавена армия, където опитните кадрови военачалници, чак до командирите на батальони, са изпратени в лагери или разстреляни, а на тяхно място са назначени млади, непомирисали барут лейтенанти и политически ръководители.”
– Достатъчно! – въздъхна маршалът, отнемайки ми страшния документ, чиито цифри не се побираха в главата ми. – Сега разбираш ли за какво става дума? Как да ликуваме? И за какво да пишем във вестника, за каква Победа? За Сталинската? Или може би за Пировата? Защото всъщност разлика няма!
– Другарю маршал, аз съм напълно объркан. Но мисля, че трябва да се пише по съветски… – запъвайки се, уточних – по съвест. Само че сега вие пишете, по-точно диктувайте, а аз ще записвам.
– Пиши, записвай на магнетофон, друг път няма да чуеш нещо подобно от мен!
С трепереща от вълнение ръка аз започнах бързо да записвам:
„Какво е това победа? – каза Конев. – Нашата, сталинската победа? Преди всичко това е всенародно нещастие. Ден на скръб за съветския народ заради огромното множество загинали. Това са реки от сълзи и море от кръв. Милиони осакатени. Милиони осиротели деца и безпомощни старци. Това са милиони осакатени съдби, неслучили се семейства и неродени деца. Милиони, измъчвани във фашистките, а след това и в съветските лагери, патриоти на Отечеството”. Тук писалката като жива се изплъзна от треперещите ми палци.
– Другарю маршал, това никой няма да го отпечата! – възкликнах аз.
– Ти знай, пиши, сега не, но нашите потомци ще го отпечатат. Те трябва да знаят истината, а не сладката лъжа за тази Победа! За тази кървава касапница! За да бъдат бдителни в бъдеще и да не позволяват да се промъкват към върховете на властта дяволи в човешки облик, майстори на разпалването на войни.
– И още нещо да не забравиш – продължаваше Конев. – С какви просташки прякори наградиха в следвоенното време всички инвалиди! Особено в социалните служби и медицинските учреждения. Там не жалеха сакатите с разбити нерви и увредена психика. Докато ораторите крещяха от трибуната, че народът няма да забрави подвига на своите синове, в тези учреждения наричаха бившите воини с обезобразени лица „квазимоди” („Ей, Нина, дойде твоят квазимод!” – без стеснение се провиквали лелките от персонала), еднооките – „калкани”, инвалидите с увреждания на гръбначния стълб – „паралитици”, ранените в областта на таза – „разкривени”. Еднокраките с патерици наричаха „кенгуру”. Безръките именуваха „безкрили”, а безкраките на самоделните колички – „самодвижещи се”. Главата ми не го побира! – с всяка дума Иван Степанович се разпалваше все повече и повече.
– Що за тъп цинизъм? Тези хора изглежда изобщо не си даваха сметка кого обиждат! Проклетата война изплиска тази гигантска вълна от обезобразени фронтоваци, държавата беше длъжна да им създаде сносни условия на живот, да ги обгради с внимание и грижа, да обезпечи медицинското им обслужване и заплащане. Вместо това следвоенното правителство, възглавявано от Сталин, им отпусна нищожни помощи и ги обрече на най-жалко съществуване. Освен това с цел икономии на бюджетни средства подхвърли сакатите на систематични унизителни проверки в ТЕЛК (Лечебно-трудови експертни комисии): да проверим дали не са им пораснали на нещастниците откъснатите ръце и нозе?! Всички се опитваха да преместят пострадалите защитници на родината, и без това бедни, в нова група инвалидност, за да орежат пенсионните помощи…
За много неща говори в този ден маршалът. За това, че бедността и увреденото здраве, съвместно с бедните жилищни условия, пораждат безизходност и пиянство, упреците на измъчените жени, скандалите и нетърпимата семейна обстановка. В крайна сметка това довежда до излизането на физически ощетените фронтоваци от домовете на улиците, площадите, гарите, пазарите, където те често се докарват до просия и разюздано поведение. Доведени до отчаяние героите малко по малко се оказват на дъното, но не тях трябва да виним за това.
Към края на 40-те години в Москва нахлува поток от онеправдани военни инвалиди от периферията. Столицата се изпълва с тези вече никому ненужни хора. В напразно очакване на защита и справедливост те започват да митингуват, да досаждат на властите с напомняния за своите заслуги, да изискват, да ги безпокоят. Това, разбира се, не се харесва на столичните чиновници и правителствените учреждения. Държавните мъже започват да се чудят как да се избавят от досадното бреме.
И ето през лятото на 1949 г. Москва започва да се готви за празничния юбилей на обожавания вожд. В очакване на гости от чужбина започнали да чистят и да лъскат столицата. И изведнъж тези фронтоваци – с патерици, колички, пълзящи, всякакви там „костенурки” – дотам „обнаглели”, че пред самия Кремъл устроили демонстрация. Това никак не се понравило на Вожда на народите. И той се произнесъл: „Да се изчисти Москва от боклука!”.
Властниците това и чакали. Започнала масова хайка за досадните инвалиди, „развалящи вида на столицата”. Преследвайки ги, сякаш на лов за бездомни кучета, правоохранителните органи, комендантската служба, партийните и безпартийни активисти в рамките на няколко дни ги изловили по улиците, по пазарите, гарите и дори гробищата. Откарали ги извън Москва преди юбилея на „скъпия и любим Сталин”, тях, изхвърлените на бунището на историята сакати защитници на същата тази празнична Москва.
Заточените войници на победоносната армия започнали да измират. Това било скоротечна гибел, не от рани, а от обиди, от прокървили сърца, с отправения през стиснати зъби въпрос: „Защо, другарю Сталин?”.
Ето така мъдро и просто решили неразрешимия проблем с воините-победители, пролели своята кръв „За Родината! За Сталин!”.
– Какво толкова, Вождът ни свърши тази работа майсторски. Не му се наложи да проявява кой знае каква решимост, – та нали и цели народи е изселвал – с горчивина заключи прославеният пълководец Иван Конев.
Иван Конев не може да бъде упрекнат във връзки със САЩ, джендъри, гейове, русофоби и т.н. Маршалът на СССР е участвал от първия ден във войната. Седмица преди началото на германо-съветската война, наричана от някои историци Първа социалистическа, ген.лейтенант Иван Конев като командващ Северокавказкия военен окръг събира всички подчинени войски, тайно сформира 19 армия и тръгва към западните граници.
Като част от движението на осем армии от Втория стратегически ешелон на Червената армия за нападение над Германия. Хитлер обаче изпреварва Сталин с една седмица и на Конев му се налага да води отбранителни боеве в Украйна. После участва в отбраната на Москва.
Конев заедно с най-големия си враг Жуков ръководят позорната битка за Ржев от януари 1942 до края на март 1943. Имайки десетократно превъзходство съветските войски са напълно разгромени от Девета немска армия на генерал Модел в т.нар. Ржевско-сичовска настъпателна операция. За година съветските загуби надхвърлят 2 млн. души убити и ранени.
Нито Конев, нито някой в СССР и днешна Русия иска да си спомни този позор. Заради провала той е свален от пост и разжалван. После участва в битката при Курск, командва Първи украински фронт. Неговите войски влизат първи в Берлин, но по заповед на Сталин честта да се превземе Райхстага се дава на Жуков, а не на Конев.
След войната маршалът потушава с войските си Унгарското въстание през 1956 и това в Берлин през 1961 г.
