Лозунгът на БКП: Да живеят другарят Сталин и другарят Хитлер, вождовете на съветската и германската работническа класа
Стефан Ташев
Народният съд представлява „необходимо и неизбежно военновременно правосъдие“. Заради тези фрази, пуснати в декларация на БСП и по-късно приписани на Валери Жаблянов, се вихри двучасов дебат вчера в парламента.
Тези думи костваха и зам.-председателския пост на Жаблянов в Народното събрание.
Една седмица преди това, като матросовци на амбразурата, в негова защита по телевизионните студия другари от БСП говореха пълни глупости за т.нар. Народен съд без въобще да познават историята.
Александър Симов, основен колумнист в жълтия парцал на Пеевски вестник „Уикенд“, заяви, че Народният съд бил решение на Парижката мирна конференция. Симов явно не познава историята или като всеки комунист я чете като дявола Евангелието. Защото Парижката мирна конференция, която завършва с едноименния мирен договор със страните съюзнички на Германия се провежда в края на 1946 г. А „Народният съд“ започва в началото на 1945 г.
Всъщност т.нар. извънреден съд, определен с Наредба-Закон, който противоречи на тогавашната Търновска Конституция, не нито народен, нито български, а изцяло дирижиран от Москва и СССР. Проводник на волята на Сталин за масовия терор след Деветосептемврийския преврат е бившият шеф на Коминтерна Георги Михайлович Димитров-съветски гражданин.
Архивите на БКП, които всеки може да прочете стига да има желание, разкриват, че целият този фарс е дирижиран от Димитров- Сталин по радиостанция от Москва.
В този текст ще цитирам откъси от книгата „Българската гилотина-Тайните механизми на Народния съд“ на Поля Мешкова и проф. Диню Шарланов, издадена през 1994 г. Тя е най-пълното историческо проучване на масовите убийства на елита на нацията, извършени от БРП (к) като слепи изпълнители на волята на Москва и Сталин.
По обясними причини, тази книга не е рекламирана, не е била в „топ“ на най-четените и в момента може да се намери само в интернет. Защото разказва, ползвайки архивите на БКП, истината за т.нар. Народен съд.
Официално т.нар. Народен съд е създаден за съдене на управлявалите България от 1 януари 1941 г до 9 септември 1944 г., довели страната до участието й във Втората световна война на страната на Германия. Умишлено не пиша фашистка Германия, защото това понятие е само в главата на чугунените тикви от ЦК на БКП, които пренаписват историята.
За сведение на Симовци и Жабляновци фашизмът като идеология се налага в Италия след Първата световна война. Произлиза от думата „фашо“ (fascio), сноп слама, кеото пък идва от латинското Fasces (фасции). Това означава сноп пръчки около брадва, древноримски символ на властта на гражданските магистрати.
В Германия управлява Национал-социалистическата работническа партия-НСДАП, тоест социалисти. Вие си правете изводите.
Скритата цел на Народния съд е да узакони извършените вече безразборни убийства в първите месеци след 9 септември 1944 г. у нас след окупацията от страна на Червената армия, както и неутрализирането на политическия и интелектуален елит на Царство България с ликвидиране на неблагонадеждни евентуални политически противници на режима на съветизация на страната.
Народният съд трае от декември 1944 г до 2 април 1945 г. Година и половина преди Парижката мирна конференция. Организирани са 135 масови процеса в цялата страна. Арестувани са 28 630 души. Срещу 11 122 души са повдигнати обвинения. За четири месеца са издадени 9 155 присъди, като 2730 души са осъдени на смърт. 1305 души са осъдени на доживотен затвор, а останалите на затвор 1 до 20 години.
За сравнение-на Нюрнбергския процес срещу нацистките военнопрестъпници, тоест елита на Третия райх, са осъдени 19 души, от които на смърт 12.
Така например депутатът Димитър Пешев, подпредседател на 25-то Народно събрание, ръководил акцията по спасяването на българските евреи, е осъден от Народния съд на 15 години затвор за „фашистка дейност и антисемитизъм“.
„19.XII. Утре почва народният съд. Тодор предлага министрите от Филовия и Божиловия кабинет да бъдат осъдени на смърт, Багрянов и компания— до живот, а от Муравиевия кабинет някои да бъдат евентуално даже оправдани. Ние още не сме решили окончателно, но сме склонни да бъдем по-строги. Багрянов, Драганов, Станишев, Сталийски и ген. Руси Русев— на смърт, останалите от тоя кабинет— на 15 години. Не ни се иска да освобождаваме когото и да било от Муравиевия кабинет, освен ако решим, че Гичев напр. би ни бил нужен за борба срещу Гемето. Разбира се, наказанията за тях ще бъдат минимални. Ти как мислиш? Спиридонов.“
Това пише на 19 декември 1944 г. Трайчо Костов в радиограма до Москва и Георги Димитров. От нея се вижда, че целият механизъм на Народния съд е дирижиран от Москва, а в България са само изпълнители.
На 10 септември 1944 г. ЦК на БРП (к) се установява в зданието на бившата Германо-българска търговска камара на ул. „Врабча“ № 10.
За връзка с Георги Димитров в Москва в зданието на ЦК се инсталира радиопредавателна станция с трима сътрудници — Любомир Жеков, бивш работник в апарата на Изпълнителния комитет на Коминтерна, а след неговото разпускане през 1943 г. в ЦК на ВКП(б), Ради Л. Иванов и Павел Царвуланов.
Предаванията стават нощем и обикновено продължават до сутринта. Тази практика се възприема, тъй като след завършване на заседанията на Политбюро политическият секретар на партията Трайчо Костов изготвя подробна информация за Георги Димитров относно извършената работа, проведените срещи и разговори през деня. По обратен ред той получава указания от Москва“, пишат Мешкова и проф. Шарланов.
На 11 септември 1944 г. Георги Димитров дава указание на ЦК на БРП (к) от Москва да пристъпи към създаване на народни съдилища за разглеждане делата на „предателите“ и „фашистките престъпници“.
В отговор три дни по-късно ЦК съобщава в Москва: „В първите дни на революцията стихийно бяха уредени сметките с най-злостните врагове, попаднали в наши ръце. Сега се вземат мерки за това с тези неща да се занимават съответните наказателни органи. Министърът на правосъдието работи по създаването на народни съдилища и следствени комисии.“
Обяснението на фразата „стихийно уреждане на сметките“ се съдържа в партийните документи от август-септември 1944 г.
С телеграма от 1 октомври 1944 г. ЦК информира Георги Димитров в Москва: „Във връзка с известно недоволство, изразено от нашите мекушави съюзници по повод революционното ликвидиране на фашистката агентура, решихме: чистката да продължи още една седмица, след което ще започнат да работят народните съдии и чистката ще тръгне по законни пътища. Работата ще се провежда внимателно.
Под чистка се разбира убийствата без съд и присъда на над 30 000 души в цялата страна, извършени от криминални престъпници, наречени по-късно бойни групи на партията и „народни отмъстители“.
Наредбата-закон за Народния съд е приета от Министерския съвет след дълго обсъждане на три последователни заседания от 28, 29 и 30 септември 1944 г. На 3 октомври 1944 г. той е утвърден с указ на регентите и публикуван в „Държавен вестник“ три дни по-късно.
В деня, когато Политбюро одобрява Наредбата-закон, председателят на НК на ОФ Цола Драгойчева е инструктирана да поеме цялата подготвителна работа по организацията на Народния съд. Така трябва да се създаде представата, че той е дело на всички партии, влизащи в ОФ, и се подкрепя от широки обществени среди.
В началото на октомври 1944 г. Националният и областните комитети на ОФ започват да изпращат следователи по места за провеждане на дознанията във връзка с Народния съд. Те са одобрени предварително от ЦК на БРП (к). Освен това околийските и местните комитети на ОФ по села и градове се задължават в най-кратък срок да изготвят и изпратят списъци в Националния комитет с имената на задържаните лица и на тези, които все още не са задържани, но трябва да отговарят пред Народния съд. За всички се изисква да бъдат придружени с конкретни сведения за извършените престъпления и посочени свидетелите, които да установят тяхната вина.
И тук не става дума за съд, а за чисто партийно мероприятие, като „народните съдии“ и народни обвинители ще бъдат фигуранти и ще изпълняват нарежданията на Москва с предварително издадени присъди.
В това няма нищо ново. Механизмът е „изпробван“ при публичните процеси в СССР по време на Великата чистка 1935-1938 г, когато милиони хора са осъдени на смърт или пратени в ГУЛАГ по скалъпени обвинения и с предварително дадени от партийните вождове присъди по списъци.
След това „механизмът на съветизацията“ се изпълнява в Литва, Латвия и Естония, както и в Източна Полша и Бесарабия, заграбени от СССР след сключване на пакта Молотов-Рибентроп. След окупацията от Червената армия идва ред и на България.
„Образуването на съдебните състави е регламентирано в чл. 7 на Наредбата-закон. Те се състоят от народни съдии, избирани от областните комитети на ОФ и одобрени от Националния комитет.
С радиограма от 4 ноември 1944 г. Георги Димитров инструктира ЦК на БРП (к): „Постарайте се да поставите Народния съд против народните предатели и престъпници на здрава политическа основа.“ Според него е необходимо преди всичко да се организира „един централен процес с много сериозно обоснован политически обвинителен акт и такава присъда на Народния съд“.
На 17 ноември 1944 г. по доклад на министъра на правосъдието д-р Минчо Нейчев е прието изменение и допълнение на Наредбата-закон. За съдене са включени регентите, дворцовите съветници, висшите духовни и военни лица. Деянията им следва да бъдат разглеждани от състава на съда, който ще съди министрите.
По искане на Георги Димитров на 20 ноември 1944 г. д-р Минчо Нейчев изпраща в Москва подробен отчет за досегашната подготовка на Народния съд. Според министъра до този момент в София са образувани два върховни състава с по 13 души съдии. Само четирима от тях са юристи, а другите девет — „народни съдии“, избрани от Софийския областен комитет на ОФ. За цялата страна са формирани 65 обикновени състава с по петима членове, от които един е съдия — юрист, а другите — посочени от ОФ.
За по-малко от два месеца главният народен обвинител Георги Петров провежда с народните съдии и обвинители около 30 конференции за инструктаж. За делата предимно в провинцията той се ръководи от линията на ЦК на БРП (к), която трябва да се следва:
„Една безпощадна разправа с врага, но при едно разумно действие, за да не подриваме основите на нашата отечественофронтовска власт и да не утежняваме международното положение на страната“, пишат авторите на „Българската гилотина“. Както се вижда това няма нищо общо с правосъдието, след като народният обвинител, прокурорът в случая, инструктира съдиите.
Наредбата-закон дава на подсъдимите право на адвокатска защита. Същевременно броят им е ограничен до двама души. Според мотивите тази мярка се налага от обстоятелството, че „не може да се позволи на подсъдимите, които могат да плащат богато, да тормозят производството в Народния съд с многобройни адвокати и защитници“.
Комунистите от БРП приемат в Наредбата-закон за Народния съд абсурдния текст, че „смъртта на лица, подлежащи на Народен съд, не е причина за невъзбуждане или прекратяване на производството за установяване виновността на извършените от тях деяния. При такъв случай присъдата ще бъде за конфискация изцяло или частично имотите на такива лица“. В случая е нарушен и чл. 70, ал. 2 от Търновската Конституция, забраняващ конфискация на имуществото.
Тези положения са включени в Наредбата-закон по настояване на Васил Коларов с одобрението на Георги Димитров. Съображенията му са, че така трябва „да се нанесе първият икономически удар върху буржоазията, да се финансира народната власт и се подпомогнат борците против фашизма“.
Така е „узаконено“ убийството без съд и присъда на стотици невинни хора след 9 септември 1944 г.
„В доклад до Политбюро от 16 ноември 1944 г. вътрешният министър Антон Югов с удовлетворение отбелязва, че до този момент са арестувани 28 630 души, включително и голяма част от укриващите се. Колко обаче от тях ще бъдат изправени пред Народния съд?
В отчета си до Георги Димитров в Москва от 20 ноември 1944 г. д-р Минчо Нейчев съобщава, че броят на подсъдимите по Наредбата-закон е 10 000. От разликата в числата, посочени в двата доклада (28 630 — 10 000), се вижда, че се губят следите на 18 630 души. Какво се е случило с тях, не е известно“.
Конфузът с отвлечените в СССР регенти и министри
Москва бърза с Народния съд, в София слугите на СССР също, но се получава конфуз, който за малко да го блокира.
Веднага след 9 септември 1944 г са арестувани регентите Княз Кирил, ген. Михов и Богдан Филов и откарани незабавно в Москва.
В началото на октомври 1944 г. в Съветския съюз са отведени и други бивши министър-председатели, министри и военни лица за времето от 1 януари 1941 до 9 септември 1944 г.
Те са настанени в правителствени вили край Москва и разпитвани от органите на НКВД. Ръководството на БРП (к) не знае какво възнамерява да прави с тях съветското правителство. Предполага се, че те може би ще бъдат изправени да отговарят за деянията си пред международен съд. Затова в Наредбата-закон от 6 октомври 1944 г. не са включени регентите, а формулировката „други граждански или военни лица“ е най-обща.
С радиограма от 25 ноември 1944 г. Трайчо Костов пита Георги Димитров: „Кой и как ще съди княз Кирил, Филов, Божилов и другите, които са взети под съветско попечителство. Ние не можем да не ги съдим. Ще ги доведат ли тука, или трябва да ги съдим задочно?“
Вероятно Георги Димитров също няма точна информация, затова и отговор не последва. Трайчо Костов, който по това време е секретар и ръководител на БРП (к), е принуден да се обърне отново към него, само че този път с по-остър тон: „Досега от съветските органи са взети под арест регентите, 14 министри и 3-ма депутати. Някои от тях още не са били под следствие тук. Ако продължава така, то нашият народен съд ще остане без министри. Ще бъдат ли те върнати, за да ги съдим ние, или ще ги съдят съветските органи, или ще бъде нужно да ги съдим два пъти — ние задочно и съветските органи?“.
Съобразявайки се с ограниченото време, назначената комисия от ЦК на БРП (к) изработва набързо обвинителния акт. На 13 декември 1944 г. той е връчен на обвиняемите и публикуван в печата. На същия ден Трайчо Костов пише на Георги Димитров, че неговите евентуални бележки ще бъдат взети под внимание при съставяне на обвинителната реч, „понеже не бива да се бавят повече процесите“.
Писмените препоръки, изработени съвместно с Васил Коларов, са получени на 17 декември 1944 г. и връчени на главния народен обвинител Георги Петров. В тях е отразена политическата линия на Комунистическата партия, водена от началото на Втората световна война, и нейните задачи на настоящия етап. От тази гледна точка Георги Петров трябва да обоснове основните пунктове на обвинителната си реч. Георги Димитров и Васил Коларов поставят ударението върху няколко възлови проблема.
Първият се отнася до това да се противопостави на „немско-фашисткия империализъм“ освободителната мисия на СССР и Червената армия. Нейните съюзници са поставени на заден план. И това тяхно изискване не е случайно.
Още тогава обявяването на война на България от Съветския съюз и навлизането на неговите войски не се посреща еднозначно в обществото. Страната се управлява от демократично правителство с министър-председател от БЗНС Константин Муравиев. На 5 септември то е взело решение да обяви война на Германия и по негово настояване е започнало изтегляне на германските военни части от България. Логично възниква въпросът може ли това правителство да се квалифицира като фашистко, а неговите членове — арестувани и предадени за съдене?
БКП съюзник на Третия райх !?
Обвинителният акт, изготвен в СССР, обаче придобива и комични нотки. Прави се опит да се пренапише историята.
За какво става дума. На 12 ноември 1940 двете страни съюзнички-Германия и СССР водят правителствени преговори в Берлин. Начело на съветската делегация е Наркомът на външните работи и втори по ранг партиец в Сталинската империя Вячеслав Молотов.
Германското правителство предлага на СССР да се присъедини към Тристранния пакт, но водещият преговорите Молотов отговаря, че СССР е готов да се присъедини, но не като страна, а като партньор. Молотов твърди, че взаимодействието с Германия предполага, че след като немските войски са навлезли в Румъния, съветските следва да имат свои бази в България. Германия отказва. Тогава Сталин прави друг ход.
Изпраща в България Аркадий Соболев, генерален секретар на Народния комисариат на външните работи на СССР.
Предложенията направени от Соболев в София са за договор за взаимна помощ. Съветската страна обещава запазване на независимостта и политическия режим в страната и съдействие за защита на българските интереси в Западна и Източна Тракия, в замяна на което България трябва да предостави на СССР военни бази в Бургас и Варна. Знаейки съдбата на държавите от Прибалтика през същата година България отказва.
Точка 12 от предложението на СССР твърди, че ако се сключи пактът за взаимопомощ, отпадат възраженията против присъединяването на България към Тристранния пакт, както и че СССР също вероятно ще се присъедини към него. По нареждане на Сталин и Молотов от Москва Георги Димитров заповядва на БКП да разгърне мащабна кампания в подкрепа на т.нар. Соболева акция. Партия разпраща много листовки, резолюции, правят се митинги и събрания, заливат с писма Министерски съвет и Народното събрание.
От партията пишат следните лозунги: „Да живеят другарят Сталин и другарят Хитлер, вождовете на съветската и немската работническа класа“.
През септември 1944 г БКП се опитва да забрави този срамен епизод.
Затова в доклад на конференцията на БРП (к) в Софийска област на 25 септември 1944 г. Трайчо Костов заявява: Предложението на съветското правителство от 26 ноември 1940 г. за сключване на пакт за взаимна помощ с България „да се използва с всичката предпазливост“ и „да не се цитира изцяло“. Тоест обвиняваме във фашизъм всички, докато ние искахме присъединяване към Тристранния пакт заедно със СССР.
В канцеларията на главния народен обвинител Георги Петров всекидневно постъпват писма, молби и телеграми. В тях близки на арестувани го питат какво е станало и къде се намират задържаните във връзка с Народния съд лица. По съответен ред той ги препраща в Дирекцията на милицията с молба да му дадат исканите сведения. Обаче, както сам той отбелязва, „отговор почти никога не получавах — имаше стотици такива заявления. Само милиционерският инспектор др. Тасев ми отговори на няколко такива заявления, че подобни лица няма задържани“.
За Георги Петров става ясно, че милицията има свои методи на действия и не желае да се съобразява с никого. По такъв начин „изчезват“ много хора и близките им така и не ги виждат повече.
Наред с това Георги Петров получава от цялата страна оплаквания, че при извършени обиски милиционери изземват от домовете на арестуваните лични вещи и покъщнина, преди те да бъдат подведени под съдебна отговорност. На много места се констатира и отнемане на жилища, след което в тях се настаняват „непознати лица“.
А съгласно Наредбата-закон, възмущава се Георги Петров, конфискацията може да настъпи едва след постановяването й в присъда. В случай че тя е оправдателна, нито вещите няма да могат да бъдат върнати обратно на пострадалите, нито пък жилищата им — освободени. По-късно Георги Петров пише: „Един вид вършим експроприация на движимата и недвижимата собственост на задържаните лица, и то по един съвършено неразумен начин. Това беше стихия на безначалието и на беззаконието и даваше страшно отражение дори в нашите собствени отечественофронтовски среди,“ пишат авторите на „Българската гилотина“.
Те дават десетки примери на „изчезване на лица“. Ето един от тях.
На 9 септември 1944 г. в Търговище е задържан околийският управител на града о. з. капитан Марко Суланов заедно с още 26 души. Те са поставени под арест в училището на с. Въбел, Търговищко, до 1 октомври 1944 г., след което следите им се губят. При направената справка в милицията от съпругата на околийския управител е отговорено, че той е изпратен в Софийския централен затвор при народните представители за разследване. Оттам обаче й заявяват, че такова лице в затвора не е постъпило. По-късно „изчезналият“ Марко Суланов е осъден задочно на смърт от Народния съд. А междувременно неговата съпруга заедно с двете си деца е изгонена от къщата й, без да й бъде позволено да вземе вещите си. В дома се настанява семейството на Найден Младенов — партизанин, по занятие каменар.
Че съдът няма нищо общо с правосъдието се вижда от факта, че ЦК на БКП извиква на съвещание главните обвинители и народните съдии и ги кастри, че се много меки с подсъдимите. Дават се указания за подобряване на процесите.
И още един щрих.
„Разпитът на докараните от Москва, арестувани регенти , министри и депутати, започва на 11 януари 1945 г. Тъй като с тях не е проведено предварително дознание, съденето им става по т. нар. кратка процедура. Обвинителният акт на подсъдимите е връчен едва след тяхното пристигане в София. Те са изненадани от характера на съда и същността на обвинението. На процеса Константин Муравиев се възмущава: „Аз три месеца живея в гроб. Не зная нищо какво е ставало вън и какво става“, пишат проф. Шарланов и Поля Мешкова.
И накрая последен откъс.
„Още преди да завършат разпитите на подсъдимите и се чуе думата на техните защитници, на 20 януари 1945 г. Политбюро на ЦК на БРП (к) провежда заседание за обсъждане присъдите на Първи и Втори върховен състав на Народния съд. На него присъстват Трайчо Костов, Петко Кунин, д-р Минчо Нейчев, Георги Чанков и Антон Югов. За „размяна на мисли“ са поканени главният народен обвинител Георги Петров и народните обвинители Никола Гаврилов, Владимир Димчев и Върбан Ангелов.
Избързването на Политбюро не е случайно. Заседанието се свиква преди произнасяне на обвинителните речи. Партийното ръководство иска да се запознае с присъдите, които народните обвинители възнамеряват да поддържат, и ако е необходимо, да ги „коригира“.
Четиво за Симовци, Корнелии и Жабляновци
