Дали времето застудя или протестът се банализира – но на площада има вече по-малко хора. Затова бе пусната нова парола
Огнян Минчев, фейсбук
Дали времето застудя или протестът се банализира – но на площада има вече по-малко хора. Затова бе пусната нова парола – за борба с един нов опасен враг: този, който принципно подкрепя целите на протеста, но си седи вкъщи „на дивана“. Празен, безсмислен философ, който търси смисъл не само в отстраняването на статуквото, но и в изграждането на известни гаранции, че бъдещето няма да се окаже по-лошо от настоящето. Този, който „се търкаля по дивана“ е носител на най-лошите черти на българина – индивидуалист, неверник, недобросъвестен гражданин, презрял императива да се нареди в редиците на прогресивните сили след сияйното „отровно трио“, след майсторките на вуду пърформанси и след бойците от „Боец“, готови да накажат всеки, който не е вдигнал стоманена десница срещу властта.
„Търкалящият се по дивана“ е всъщност събирателен образ на този тип граждани, които не са в състояние да се мотивират – камо ли да се ентусиазират – от станалото стандартно меню на текущия протест: хвърляне на яйца по сгради и неприятни хора, вандализиране на публични места, набелязани като символи на властта, произнасянето на бойки речи срещу хунтата и мафията – събития, в които за всеки редови участник е предвидена индивидуална роля по желание.
Социологическите сондажи очертават три основни групи граждани – горе долу равни помежду си – по тяхното отношение към протеста.
Първата – активно подкрепящи протеста. Втората – подкрепящи протеста, но споделящи резерви относно използваните от протестиращите средства и липсата на разумна перспектива отвъд успеха на непосредствените протестни цели. Третата – противници на протеста. „Търкалящите се по дивана“ е пропагандна метафора, фокусираща като главен враг тези, които се съмняват или имат условия за подкрепа на протеста. Противниците са ясни – те си отиват (кога не е ясно, но вярата крепи протестиращия човек и особено – протестиращия отровен лидер).
Но по-опасни са тези, които уж подкрепят, но внасят в редиците на протеста смут,
униние, съмнение и въобще всички атрибути на мислещия човек. Човекът, който преди да вдигне ръка или да изкрещи нещо, мисли защо го прави.
„Търкалящият се на дивана“ е удачно подбран враг. В условията, при които активните, радикални и интелектуално семпли методи на протест с времето губят своето очарование, протестът може да поеме в две посоки. Първата – да се опита да излъчи лидерство, способно да политизира целите на протестиращите, превръщайки ги в общност на едно по-дългосрочно обществено движение с разположени в перспектива цели. Втората – да поддържа с акробатична реторика радикализма на оредяващите редици от протестиращи с надеждата, че все „ще ни излезе късмета“ – или властта сама ще падне, или Европа ще ни размаха пръст, или зад естрадата с микрофона ще съумеем да сглобим някаква попътна политическа инсталация, която да ни закара до следващия парламент.
„От дивана нищо не се вижда“ – зоват лидерите – „елате на площада“!
Е, идват хората от време на време, но не виждат там да се случва нещо особено смислено или различно… А времето си минава и хората, придобили навик да мислят, си задават въпроси. Като например – „Да не стане като през 2013-2014 г.? Ходихме, протестирахме. Отместихме канара от пътя на обществената промяна, но след нас отново нахлу баналното зло на олигархичното управление. Дали този път правим нещо различно…?“
