Гласът на офицерите – българофили: Глас на разум и национална отговорност
Бригаден генерал о. з. Спас Спасов, военен пилот I клас *
Статията е от сайта на Атлантическия съвет на България
Смятам, че в психиката на мнозина от служещите не само във ВВС, но и в цялото българско войнство е дълбоко имплантирно усещането на безперспективност без „братска“ Русия, а преди без СССР („като слънцето и въздуха”…).
Ето на какво се дължи този опасен имплант:
1. Чрез политическа пропаганда и литературни хиперболи в произведенията на наши творци, отразили борбите за национално освобождение, дълбоко бе втълпявано на населението, че без Русия, СССР и отново Русия ще загинем. Митовете описваха „безкористната” освободителната мисия на руснаците и огромния брой жертви („200 000”!), дадени за освобождението на България от османско владичество. Същевременно бяха премълчавани или напълно пренебрегвани делата и саможертвата на българските герои и мъченици. След 1878 г. у нас са издигнати повече от 450 паметници на руския освободител, а на българските воини са нищожни и по количество, и като художествено внушение.
2.На командния и на редовия състав от Българската армия непрекъснато бе втълпявано, че Червената армия е непобедима, че съветското оръжие е съвършено и т. н. Сега с подобна пропаганда са се заели червени ветерани (разни съюзи на запасняци), които използват съвременните технологии от омразния Запад, за да хулят НАТО и САЩ.
3.Комунистическата номенклатура генетично и идейно предаде на наследниците си робското преклонение към Русия.
4.Поради класово-партийния подбор преди и след 10 ноември 1989 г. маса необразовани младежи станаха офицери и сержанти. Дори генерали. Мой бивш колега сподели: „Добре че станахме военни, за да не се мъчим в разни заводи и фабрики или да копаме на село…”
5.Агресивността на русофилите също стъписа нормалните честни българи. Напомни им репресиите след 9 септември 1944 г., лагерите и жертвите на „народния” съд.
Сега за самолетите:
Всички представени оферти са добри. Бих ги класирал така: Ф-18, „Еврофайтър”, Ф-16 и накрая „Грипен”. „Грипен” е прекрасен самолет, но смятам, че отстъпва на Ф-16. Все пак, нямам солидна база за сравнение. Наши пилоти не са тренирали срещу „Грипен” и нямам достатъчно сведения за участието му в реална бойна обстановка.
Всяка година наши пилоти тренират съвместно с колеги от НАТО, предимно от САЩ. Нашите пилоти летят с МиГ-29, а „противник“ са Ф-16 или „Еврофайтер”. Какви са резултатите от тренировъчните въздушни боеве не се съобщава, но по-млади колеги споделят принципите, тактиката и системата за управление. Важното е, че тези тренировки повишават натренираността и способността на българските пилоти.
Ако бъдем превъоръжени с „Грипен”, ще бъдем ли равностойни противници и няма ли да бъдем вечно губещият спаринг-партньор?
Моят извод е, че при въздушен бой между „Грипен” и Ф-16 ще бъдем победени, ако сме въоръжени с „Грипен”. „Грипен” е на въоръжение в 5 държави, а Ф-16 – в повече от 20. Броят на произведените и заявените самолети е 250 за „Грипен” и над 4 000 за Ф-16.
Най-същественият проблем при „Грипен” е липсата на боен опит. Ф-16 участва в реални бойни действия в цял свят, показва завидни способности, печели въздушни победи и унищожава наземни цели. Последната му победа бе свалянето на руски Су-24 от турски Ф-16. Вече десетки години Израел демонстрира резултатността на Ф-16 при нанасяне на удари по земни цели. За съжаление, „Грипен” не притежава подобна бойна история и скоро едва ли ще започне да я пише.
В крайна сметка „Грипен” би могъл напълно да замени МиГ-29 при сегашната му основна дейност като изтребител за еърполисинг, но дали това е достатъчно? Дейността и приносът в НАТО на българските ВВС не би трябвало да се ограничават с ролята „охрана на въздушното пространство”. Длъжни сме да развиваме способности и да изпълняваме по-широк кръг задачи, с по-голям обсег на бойния радиус, с повече оръжия за въздушни и земни цели, за самозащита, при малка ефективна отразяваща повърхност (ЕОП) и други необходими качества.
Може би „Грипен” притежава значителна част от изискванията или се доближава до тях, след като оръжията, двигателите и някои системи са американски лицензи и конструкции, но има един важен фактор, който липсва: „Грипен” не ни предоставя политически предимства, каквото бихме получили при избора на европейски или американски самолети. А това е най-важното условие при цената, която сме готови да платим.
Спомнете си „онези“ години, когато се въоръжавахме и превъоръжавахме само с техника от СССР и дори не сме помисляли да купим оръжия от неутрална Швеция или Швейцария. Въпреки че можехме да получим изгодни офсетни програми. Каква би била политическата цена? Просто щяха да дойдат танковете от „братския” СССР и да ни „вкарат в пътя“. Затова кротко взимахме МиГ-ове, а не „Грипени” и „Пилатуси”.
Поради послушанието на българските политици получавахме не най-доброто, а което ни кажат. Например МиГ-29 вместо Су-27. Самите руснаци казваха за МиГ-29, че е прекрасен маневрен самолет, красив и мощен, но силите му като боен радиус стигат само за завоюване на превъзходство във въздуха до ДПРС (далечна приводна радиостанция). Макар и пресилен, този довод е близо до истината.
Всеки пилот би желал да лети на нов самолет или хеликоптер. Съдя по себе си. В момента в треската около превъоръжаването сред колегите са се породили и притеснения: промяната не гарантира, че 100 % от пилотите и обслужващия персонал ще останат на служба.
Но избраните да експлоатират новата техника ще бъдат наистина ИЗБРАНИ.
*Бригаден генерал о.з. Спас Спасов e летял на самолети Л-29 и Л-39, МиГ-15, МиГ-17, МиГ-21 и МиГ-23бн, както и на вертолет Бел-206, с над 2300 летателни часа. Във военната си кариера е бил младши пилот, командир на звено, командир на ескадрила, командир на авиационен полк и на авиационна база; заместник началник-щаб, заместник-командир, началник-щаб и командир на корпус „Тактическа авиация”. От юни 2006 г. до юни 2008 г. е бил началник на управление „Личен състав” в Генералния щаб на Българската армия.
Днес е председател на Управителния съвет на фондация „Български ВВС”.
