Няма „комунисти-идеалисти“, има пожертвани пионки на съветската агентура в България
Някой си Делян Георгиев, член на БСП, избран за кмет на столичния кв. „Изгрев“ разрешил да се постави плоча на комунистическите терористи от Революционния младежки съюз-РМС, младежката организация на БКП.
Георгиев е избран за кмет от колаборацията на БСП и „Да, България“, претендиращи за дясна коалиция. Единствено дясната и най-правилната.
За БСП, бивша БКП, нещата са ясни. Но дали Христо Иванов, Атанас Атанасов и останалите „антикомунисти“ знаят кои са „петимата от РМС „? Фалшивият образ на тези млади хора, жертвани като пионки от съветските си господари и разстреляни за фалшиви каузи, е наложен след 9 септември 1944 г. С настъпването на комунистическата диктатура в България, наложена от щиковете на Червената армия.
Фалшивият образ на борците-идеалисти трябваше да прикрие некадърността на съветските лакеи, натрапени да управляват България. Между другото една от „петимата от РМС“ е подложена на „възродителен процес“ лично от диктатора Тодор Живков. Йорданка Чанкова е прекръстена на Йорданка Николова, защото т.нар. Тато отстранява прекия си съперник Чанков, нейният съпруг, от партийните върхове. Ето какво разкритие по темата с „комунистите-идеалисти“ прави писателят Георги Марков във своите „Задочни репортажи“ и по-специално в очерка „Биография на властта“. Заради тях Марков плаща с живота си. Четете:
Едва ли някой би могъл да оспори, че животът на всеки български гражданин се намира в постоянна и цялостна зависимост от властта на режима, който управлява страната. Това се отнася както за правото на живеене, така и за начина на живеене. Точно както Джордж Оруел описа в романа си „1984“, мислите и действията на всеки човек у нас се надзирават и контролират от властта и нейните органи. По своята всеобхватност този контрол надминава всички познати от историята диктатури. Нещо повече, развитието на всекиго у нас, независимо от способности и недостатъци, се предопределя от отношението на властта към него. По пълно подобие на СССР режимът у нас е иззел правото на общество, обществени групировки или отделни лица да имат своя решителна дума, свой критерий за правилно и погрешно, свой компас в движението си. Вместо това властвува критерият на режима, който се определя главно от политическите нужди на деня и следва ограничена, но много гъвкава доктрина.
Затова съвсем естествено е желанието на всекиго да знае кой стои зад тази власт, кой я представлява, кой се отъждествява с нея. Кои са хората, които командват движението на обществената машина, тези, които издават заповедите, и тези, които ги привеждат в изпълнение. Кои са тези, на които историята би могла един ден да потърси отговорност? Първият и съвсем официален отговор е, че властта принадлежи на Българската комунистическа партия и нейните поделения. Това наистина е така. Аз поне смятам земеделския съюз на фамилията Трайкови за не повече от цветарска организация, която помага за разкрасяването на партийния дом при тържествени случаи. По-точният отговор е, че властта у нас принадлежи на БКП, която управлява страната от името на Съветския съюз. Така че силата на властта, с която ръководните другари у нас разполагат, им е делегирана от една чужда държава, световна сила — Съветския съюз. Тук искам да бъда напълно и категорично ясен: абсолютно никакво важно, сериозно или що-го-де значително решение у нас не може да се вземе без предварителното съгласие на Съветския съюз. Това може би намалява в известна степен пряката отговорност на хората, които управляват нашата страна и които без съмнение изпълняват покорно онова, което им се нарежда. Подчертавам тези основни и очевидни истини, защото в тях се съдържа голямата вътрешна драма на Българската комунистическа партия, която е оформила биографиите на всички живи и мъртви партийни дейци. Тук аз съм напълно съгласен с партийното твърдение, че определящият фактор в живота на всеки български комунист е верността му към Съветския съюз.
Но какво представляваха хората, които ни управляваха? Откъде бяха дошли, как се бяха издигнали, как работеха, какъв беше техният вътрешен живот, какви бяха интересите им, характерите им? Още през петдесетте години хранех голямо любопитство към другарите от висшето ръководство. Тогава за мен, както за всички обикновени българи, енигматичното Политбюро живееше на някакъв далечен и недостъпен Олимп и нам се разрешаваше да зърнем боговете и да им се поклоним два пъти годишно — по време на първомайската и деветосептемврийската манифестация. Колко пъти се взирах в техните портрети, в които сякаш нарочно лицата им имаха еднакви изрази, и се питах — какво представляват те? Човек не можеше да разбере нищо от речите им, защото сякаш всичките им речи се пишеха от един и същ човек и произнасяха горе-долу с един и същ глас. Това беше периодът на почти митологичното съществуване на Политбюро. Малко по-близки и разбираеми бяха образите на някои от министрите, на районните секретари и на някои офицери. Така че лицето на властта пред нас се представяше преди всичко от преките началници, повечето от които бяха членове на партията. Чрез тях и тяхното поведение ние трябваше задочно да си нарисуваме образа на голямата власт. Обикновено те бяха хора, чийто живот се ръководеше от един основен и прост принцип — да се задържат на мястото, което им е дадено, и ако могат, да се издигнат нагоре. Нормално в приложението на този принцип не се съблюдаваха скрупули. Всички те сякаш строго се придържаха до даден им образец за средствата, с които могат да се издигат. И все пак в изпълненията на тази стандартизирана песен на партийната кариера можеха да се доловят различни гласове и понякога силни дисонанси.
Впоследствие, по времето на Хрушчов, голямото ледено разстояние между върха и низините бе значително намалено. Особено у нас — членове на Политбюро начело с първия секретар започнаха да разширяват кръга на личните си връзки и да се обграждат с повече и по-различни хора. Това беше и времето, когато литературната кариера ми даде възможност да срещна, видя и наблюдавам отблизо голяма част от главните герои на нашата обществено-политическа сцена. Моите наблюдения бяха улеснени и от факта, че почти всички бивши и настоящи партийни дейци внезапно почувствуваха нужда да говорят и пишат за себе си. Сякаш всеки от тях някак необяснимо бе изпитал необходимостта да оправдае себе си за това, което е, а по-простите характери направо изявяваха претенции за безсмъртие. От около 15 години насам нашата страна се залива от пороища мемоарна литература, която обхваща главно военния и предвоенния период. В стотици книги надълго и нашироко се описват всевъзможни подвизи и сякаш по взаимно съгласие разни автори наливат бетон в твърде съмнителните сгради на своите политически биографии. Имам всичкото основание да поставя под голямо съмнение огромната част от тази по принцип самохвалковска литература. Наистина не вярвам в много от героическите легенди, според които в България преди войната не е имало нищо друго освен комунистически герои и фашистка полиция. На тези писания и на техните „художествени“ епигони, фабрикувани от писатели у нас, трябва да се гледа като на част от упоритото фалшифициране на близката ни история, като съзнателно изопачаване на хора и събития. Самата официална история на Българската комунистическа партия представлява сборник от крещящи лъжи и премълчани или размазани истини.
Но на моя литературен и граждански въпрос „Кои бяха хората на властта у нас?“ можах да си отговоря по-пълно и убедително едва през 1968 година. Тогава личните ми впечатления от мнозина получиха документална подкрепа или опровержение от действителност, която лично не познавах. Нещо повече, ровейки се в архивите, видях, че още навремето, през т.нар. антифашистка съпротива, ясно са били оформени четирите групи партийни дейци, които по-късно до наши дни щяха да играят важна роля в живота на нашия народ. Слушателите ще ми простят това отклонение, защото чрез него могат да се видят корените на много неща, станали у нас през петдесетте и шестдесетте години, и да се долови истинският лик на режима.
През 1968 година по решение на партията в България се провеждаше широка подготвителна кампания от мероприятия за най-тържествено честване на 25-годишнината от 9-и септември, което се падаше през 1969 година. По идея от „най-отгоре“ Комитетът за изкуство и култура реши да възложи на трима от най-добрите драматурзи написването на документална пиеса в три части за историята и борбите на Българската комунистическа партия от основаването й до 9-и септември 1944 година. Един от тримата автори бях аз и на мен се падна т.нар. антифашистки период, т.е. времето на войната. Впоследствие двамата ми колеги Николай Хайтов и Никола Русев заявиха, че не могат да смогнат със сроковете, и се отказаха, така че аз останах единственият автор на документалната пиеса „Комунисти“, която бе сведена само до военновремения период. Не зная по чия идея се изискваше „строга документалност“. Доколкото си спомням, някой от нашите ръководители бе видял пиесата на Петер Вайс „Наместникът“ и оттам бе настояването за документална пиеса. Така на мен със специално разрешение ми бе предоставена рядката възможност да прегледам повече от 200 полицейски досиета, съхранявани внимателно в архивите на Министерството на вътрешните работи. Това бяха следствените, лични и съдебни досиета на почти всички видни комунистически герои на съпротивата, които бяха загинали, разстреляни или обесени. В продължение на близо шест месеца почти всеки втори ден аз отивах в сградата на МВР на улиците „Гурко“ и „6-и септември“, един служещ ме отвеждаше в малка стаичка в приземието, където ми се донасяха архивите, и друг служещ стоеше през цялото време при мене и наблюдаваше прочита им. Разбрах, че тази мярка бе взета поради внезапното изчезване на важни страници от тези архиви. Веднъж един от служещите иронично ми каза, че на самия 9-и септември някои партийни другари са се втурнали най-напред към Дирекцията на полицията, за да си намерят досиетата. Той изказа предположението, че може би съществени факти са били унищожени. Мнозина други са били в лудо търсене на Никола Гешев, човека, за когото се знае, че е държал в ръцете си цялата нелегална комунистическа партия и чието име аз срещах най-често в архивните страници. Тъкмо оттам пред мен се оформи образът на този изключителен полицай, началника на отдел „А“ при Дирекцията на полицията, когото аз направих централен герой на пиесата, и в единственото представление (генерална репетиция) се игра от народния артист Иван Кондов. Телевизионната версия на този образ бе също моя работа и бе игран от артиста Георги Черкелов. В своето разнищване на комунистически организации и конспирации Никола Гешев бе проявил невероятно умение и ми се струва, че неговата мрежа от агенти е работила доста безупречно. Така че сведенията, отразени в протоколите на разпитите, които той лично е водил, без съмнение отразяват истината. Парарелно с работата ми върху архивите аз се срещнах и разговарях с хора, които лично са били подследствени на Гешев или са имали работа с него.
Човек може да разбере чувството, с което прелиствах страниците на съдебни процеси и полицейски разпити, хиляди страници от показания, които обхващаха имена на много мои живи познати, кръстосали се по един или друг начин с убити комунисти. Прегледах архивите на видни комунистически герои, като Йорданка Чанкова, Лиляна Димитрова, Малчика, Йордан Лютибродски, цялата група от процеса на ЦК начело с Антон Иванов, където бяха Трайчо Костов (страниците за когото липсваха) и Вапцаров, докато стигнах до малко известни имена на родови комунисти или техни съмишленици. През ръцете ми минаха доклади и докладни записки на агенти с различни имена или цифри, на обикновени полицаи или полицейски началници, където с хладна точност се установяваха известни факти. Чрез някои от досиетата можеше да се проследи целият процес на пречупване на арестант или свидетел. От почерците, с които бяха написани показанията, човек можеше да долови конкретната и неумолима действителност.
Но моето първо и най-непосредствено впечатление беше за огромната разлика между това, което се съдържаше в тези документи, и картината, представяна ни от официалната мемоарна литература като цяло. Разлика, която се отнасяше преди всичко и главно до характера на тези герои и до естеството на тяхното участие в борбата. Следвайки партийните рецепти за евтин героичен патос, мемоаристите у нас съзнателно подминават човешкото поведение и човешкия образ на героите, които те описват. Една красноречива и силна сама по себе си действителност се подменя с ужасно сантиментален и примитивен патос. Вътрешната драма на тези хора, изправени пред смъртта, трагичното раздвоение между повелите на живота и повелите на партията, острият конфликт между житейски реализъм и партиен фанатизъм — всичко това се подменя с подсладени кралимарковски легенди. Простата и ужасна конкретност на определени действия и състояния е заменена с дежурни лозунги.
Целият този документален материал пред мен разкри трагичните образи на обречените герои на тази сурова българска драма и някак естествено ги раздели на четири условни групи:
комунисти — идеалисти,
комунисти — съветски агенти,
комунисти — приспособленци
и случайни комунисти.
В идната глава ще се спра на характерни документални факти, обуславящи това партийно деление и произтичащите от него отражения върху характера на властта в съвременна България.
* * *
В предишната глава казах, че след документалното ми запознаване с борбата на нелегалната комунистическа партия в периода на Втората световна война някак естествено ми се наложи условното разделяне на комунистите у нас на: идеалисти, съветски агенти, приспособленци и случайни комунисти. Това деление произтичаше от отношението на тези комунисти към властта и оттам към СССР. Както ще видим по-късно, често явление беше комунисти от една категория да преминават в друга или да претърпяват драматично люшкане, което при някои от идеалистите имаше съдбовен характер.
Но нека най-напред се върна при архивите от времето на войната, които категорично и недвусмислено бяха съхранили образите на хора, с всичките им човешки слабости и човешко величие. Образи, които носеха в себе си конфликтите на бъдещата българска комунистическа трагедия. С моите собствени ръце аз прелиствах страници, пропити с физическа болка, показания, от които лъхаше предчувствието за близка смърт, протоколи, от които се извисяваха неумолимите гласове на следователи и прокурори, и накрая онези невероятни последни писма и бележки, писани минути преди екзекуцията от треперещата ръка на оня, който вече вижда края на живота си. Огромната част от тия бележки, писма, последни думи имаха върху мене най-силно и неотразимо въздействие със (подчертавам) СВОЯТА ЧОВЕШКА ТРАГИЧНОСТ. Голямата част от тях бяха обикновени хора, живи човешки същества, преживяващи своята драма по най-човешки начин — много далеч от портретите на осакатени партийни фанатици, които идеологическата търговия няколко години по-късно щеше да им нарисува. Чел съм не знам колко описания за героичната смърт на Малчика и за лозунги, които той крещял. А в действителност, когато прочетох педантично написания доклад от полицейския агент, присъствувал на разстрела на Малчика, потръпнах пред простата човешка истина. На въпроса на прокурора дали в тази последна минута би желал нещо, Малчика отговаря: „Чаша вода, моля.“ Дават му чаша вода. След което прокурорът отново пита: „И все пак какво е последното ти желание?“ На което Малчика казва: „Още една чаша вода, моля!“ Той получава и втората чаша вода. И го разстрелват. Няма „Да живее Червената армия“, нито каквото и да е от този род. Или да вземем отговора, който Никола Марков, ученик от гимназията, осъден на смърт за убийство на полицай, дава на следователя, който пита защо е станал комунист. Марков отговаря: „Аз бях много самотен… и поради самотата си станах комунист“… Най-потресаващо беше, че почти всички екзекутирани бяха запазили последните си думи… за своите майки, а не за своята партия. „Мила мамо,“, „Мили родители“, „Мили мои“… и неизбежно следваше някакво извинение. Мнозина се извиняваха на родителите си, че не могат да продължат живота, който бяха получили от тях, че им създават скръб и болка, че умират… Никога няма да забравя малката бележка на студента Боян Чонос, който пише буквално: „Мила мамо, след малко ще ме обесят… студено ми е, мамо, студено…“
И нещо още по-важно. Въпреки убийственото съжаление, че се разделят с живота, мнозина заявяват, че правят това в името на един друг свят. В десетки писма, изявления и записки е нарисуван светът, за който те смятат, че умират. Почти всички, които можем да поставим в категорията идеалисти, умираха за свят на „истинска, пълна свобода“, на истинско братство, на безкомпромисна справедливост, за премахване на всички органи и институти на потисничество, за премахване на граници, за право на труд и достоен живот… Или с една дума — те умираха за всичко това, което нямаше да съществува в страната на техните паметници.
Това бяха хора, които в голямото си мнозинство нямаха понятие от марксизъм-ленинизъм, нямаха представа какво всъщност представлява СССР, а като деца бяха повярвали искрено в някакъв абстрактен комунистически идеал. Те не знаеха какво точно ще бъде при комунизма, но вярваха и настояваха, че това ще бъде достоен, благороден, човешки свят. Голяма част от тях бяха мечтатели, които в несретата на своя живот бяха прегърнали комунистическата идея само като знаме, което ги води по посоката на щастието и красотата. Над 90 на сто от тях бяха студенти и ученици от горните класове.
Но зад тях, идеалистите, на по-далечно или по-близко разстояние се разстилаше мрежата на комунистите-съветски агенти, каквито бяха повечето членове на нелегалния Централен комитет и изпратените от СССР по време на войната парашутисти и подводничари. Добре документирани са факти за подривната дейност на съветското посолство. Хиляди долари се предават от разните съветски аташета на военния отдел при нелегалния ЦК. Спомням си от архивите на МВР залавянето на пет хиляди долара, току-що връчени от съветското аташе, после на още две хиляди долара… и т.н. Хора като Антон Иванов са професионални революционери, които знаят точно какво правят. Немалко комунисти в този период, като бъдещия началник на следствения отдел при МВР Стефан Богданов, са съветски шпиони, ръководители на шпионски мрежи. Те признават само една своя родина — Съветския съюз. Но качеството им на платени съветски агенти не изключва идеалистични скрупули. Те вярват в тържеството на световната революция, в победата на комунизма. И Антон Иванов, и Трайчо Костов, и Йонко Панов хранят своите илюзии за достоен смисъл на борбата им. После ще видим колко бързо мнозина идеалисти ще се превърнат в безскрупулни кариеристи и ще поискат да им се плати за героизма. Но по онова време, когато в България е горещо, службогонците се намират в чужбина, на сянка. Във водовъртежа на военните години и борбата немалко хора, поради чисто човешките си качества, съчувствие, състрадание или милосърдие, са били косвено въвлечени в комунистическото движение, без да са имали каквито и да е идеологически връзки с него. Това са хора, които аз смятам за случайни комунисти, макар и мнозина от тях впоследствие да са твърдели, че са се родили комунисти. Когато краят на войната става ясен, ние имаме първата вълна на комунисти-приспособленци, които в дните, предхождащи 9-и септември, ще излязат на разходка по баирите и ще подадат своите заявки за бъдещи кметове. След тази вълна ще дойдат големите и мощни вълни на бързо приспособяващи се граждани, които ще увеличат числеността на партията от десетина хиляди до над половин милион. От техните редици ще излязат безброй псевдогерои. Те ще бъдат най-преданите слуги на новия господар на България — Съветския съюз.
По законите на борбата малцина от идеалистите комунисти дочакаха живи 9-и септември 1944 година. Не е трудно да се разбере, че най-добрите, най-храбрите, най-честните и последователните са загинали. Така е било винаги в историята. Често пъти у нас се е подмятало, че мнозина от оцелелите партизани и политзатворници съвсем не могат да се похвалят с достойно поведение, а при някои твърденията за активно участие в борбата били неоснователни. Особено силен е този намек в спомените на Славчо Трънски, където се говори за хитреците, които просто са престояли известно време по планините, избягвайки всички опасности.
В една от архивните папки попаднах на случая на заловен млад партизанин някъде около Макоцево. Полицейският командир, който го разпитвал, му предложил два изхода. Единият — ако предаде скривалището на другарите си, формално той щял да бъде осъден на смърт, но присъдата нямало да бъде изпълнена и той щял да докача свободата си. В такъв случай полицията обещала да остави следи, че е получила информацията по друг път, така че въпросният партизанин да останел с чисто лице и при евентуална победа на комунистите да бъде смятан за герой и живее с всички почести. Другият изход — ако той не предадял другарите си, полицията вярвала, че до няколко дни сама щяла да ги намери, но за наказание, казал му полицейският началник, щели да го разстрелят и отгоре на всичко да оставят доказателства, че той е предал другарите си, така че утре всички да го смятат за предател и дори да плюят на гроба му. Младият партизанин полудял.
Това е твърде забележителен случай, който обяснява защо мнозина днешни български партийни дейци тръпнат при мисълта, че Никола Гешев може да е жив и да се появи внезапно. Тук се повдига въпросът за ония, които не са полудели, извършили са предателството и днес живеят щастливо, чествувани от своята власт като герои. И същевременно се явява въпросът, че може би някои от обявените за предатели не са въобще предатели. В тази страшна история се съдържа една голяма въпросителна спрямо съществуващата истина и спрямо заровената истина. Същевременно тя проектира предателството не само спрямо групата партизани, но въобще спрямо идеалите, в името на които се е водила борбата. Тя разтваря парадните врати на множество тържествено декларирани геройства и настоява, че единственото доказателство за вярност е животът на живите.
Днес ние знаем за това, че някои нелегални комунистически дейци като Йонко Панов са се противопоставяли на безсмисленото жертвуване на партийни кадри и че техните опасения са били оправдани. Партията е загубила цвета на своя състав. От друга страна, има хора, които смятат, че тъкмо такава е била целта на Георги Димитров — жертвуването на всичко младо и талантливо в редовете на партията и нейните съмишленици, защото това са били хората, които биха се опитали да защитят идеализма си и да откажат да участвуват в превръщането на страната ни в съветски затвор. Трябва да кажа, че моето лично впечатление след прочита на тия архиви беше, че аз не можех да си представя мнозина от загиналите комунистически герои в ролите на безропотни марионетки или пък като алчни местни феодали, които искат да се наживеят, защото сега им е паднало.
Няколко дни преди преврата на 9-и септември броят на идеалистите комунисти беше значително намалял. В замяна от всички страни прииждаха бързо приспособяващи се граждани, които безпогрешно бяха отгатнали посоката на вятъра и които при евентуална промяна биха били първите, които ще напуснат потъващия кораб. Тъкмо приспособленците и съветските агенти щяха да поемат главната роля, докато идеалистите щяха да разберат, че голямата борба и изпитание тепърва започват. Проверката на верността към идеалите, проверката на собствените качества фактически стана, след като партията пое властта. За всеки е ясно, че е много по-лесно да се бориш срещу един външен враг, колкото и силен да е той, отколкото да се бориш срещу себе си, с цел да останеш верен на себе си. Само няколко години след 9-и септември съдбата на идеалистите вече е ясна. Както ще видим по-нататък, внушителен брой от тях се сля с масата на приспособленците и щатните съветски агенти, докато известна малка, но ярка група мълчаливо се оттегли. Драмата на комуниста-идеалист е една от най-големите и силни теми, които животът у нас е предложил. В конфитюрената социалистическа литература у нас няма и помен от тази тема.
Пиесата, която написах, се казваше „КОМУНИСТИ“. В по-голямата си част тя представляваше буквален препис на документални материали, като за всеки пасаж бяха посочени номерът на делото и страницата, от която бе взет. В точния смисъл на думата това беше строго документална пиеса. Текстът на пиесата бе проверен от самия министър на вътрешните работи Ангел Солаков. Бе направена и втора проверка, която установи, че цитатите са точни и че единственият образ, който се бях опитал да отгатна, беше този на Никола Гешев. Постановката беше възложена на много талантливия режисьор Асен Шопов и актьорският състав беше наистина първокласен. Никога няма да забравя изумителното изпълнение на Иван Кондов. Пиесата бе поставена в театър „Сълза и смях“ и включена в репертоарите на почти всички театри в страната. Бяха раз-лепени афиши и разпратени писма и материали от рекламен характер навред из страната. Репетициите бяха завършени, когато се състоя закритото представление, на което аз не присъствувах. То беше няколко дни преди 9-и септември 1969 година. Може би единствен аз знаех, че ще има хора от „горе“, които няма да издържат срещата с документите на своето минало. Финал на пиесата бяха прощалните слова на отиващите на смърт комунисти, които очертаваха образа на света, за който умираха. Свят, който нямаше нищо общо със света на ония, които щяха да гледат представлението. Приятели ми разказваха впоследствие, че представлението тъкмо със своята документалност оказало потресаващо впечатление. В програмите бях написал, че хората се умоляват да не ръкопляскат, а мълчаливо да се разотидат.
Моите опасения излязоха верни. Пиесата беше спряна и забранена от ония, които бяха я поръчали. Съобщеният ми мотив за забраната беше „заради потискащото въздействие“. Голата документална истина се размина с търговските нужди на евтино чествуване. А може би другарите въобще не чествуваха загиналите комунисти, а чествуваха себе си.
Така 25-годишнината на 9-и септември остана без тържествена пиеса.
Но цялата тази история е само малка подробност от биографията на режима.
