Налице е много сериозен пропуск в знанията на неолибералния елит за социалистическото минало на България
Диляна Ценова, фейсбук
Налице е много сериозен пропуск в знанията на неолибералния елит за социалистическото минало на България. Изясняването му не търпи отлагане. Громейки Бойко Борисов, водещ журналист на кръга „Капитал“, инфлуенсър и горещ симпатизант открито поставя под съмнение „масовите убийства, организирани от ДС“, задава въпрос: „Масов гроб има ли, че мразя да ми се говори по принцип?“
За нуждите на партийната пропаганда лъжите и спекулациите са прежалим грях, тук обаче говорим за проява на висш цинизъм, подмяна на историческа памет. Все едно да застанеш на площада на Бастилията в Париж и да питаш къде е Бастилията, за това невежество става въпрос.
Младите момиченца, които днес сипят безумни заучени опорки в ТикТок, докато се гримират, са жертва не само на собствената си безпросветност, но и именно на такива вредни и лъжливи внушения. Държавна сигурност за тях не е нищо повече от преекспонирано понятие, отживелица някаква.
Колебая се дали си заслужава да привеждам проверени и доказани факти, като свидетелствата на самия Мирчо Спасов, най-свирепият убиец на ДС, за стотици задържани, откарвани нощем с камиони, екзекутирани в района на Радомир и заравяни в ями. Протоколи и документи от тези зверства липсват или са унищожени, а и никой не се е върнал, за да свидетелства.
Дали няма да обидя днешните наследници на ДС с информацията, че след 1989 г е ексхумиран масов гроб с 274 трупа край село Козаревец – смятани за безследно изчезнали учители, богати селяни, адвокати, лекари, свещеници, търговци от Велико Търново, Горна Оряховица и околните села? Пребивани са с колове и мотики, някои са заравяни живи.
Намерени са още масови гробове, много малко на брой, не се знае къде са всичките. Без следа са изчезвали чак до края на 50-те години изпратените в концлагерите в Ловеч, Скравена, Белене, нечии бащи и майки, дядовци и баби.
Дано не попреча на лявата либерална пиар стратегия като припомня, че за 1904 човека е установено, че са убити, без съд и присъда, а съдбата на хиляди осъдени от Народния съд е неизвестна.
Между декември 1944-а и април 1945-а Народният съд издава 9155 присъди: 2730 са смъртни, 1305 са доживотен затвор, останалите са затвор от 1 до 20 години. Самият Димитър Пешев, спасителят на българските евреи, е осъден на 15 години затвор за „фашистка дейност и антисемитизъм“.
Сигурно въобще и хич не им се чете за „Черния четвъртък“, най-кървавото масово убийство, разиграло се в близост до Централните софийски гробища в нощта на 1 срещу 2 февруари 1945 г. Избити са около 150 души, сред тях са братът на цар Борис III, княз Кирил Преславски, трима царски регенти, трима министър-председатели, депутати, висши военни, царски съветници, писатели, художници, музиканти, цветът на българската нация е заличен. Професор д-р Александър Станишев, прочут кардиолог и бивш здравен министър, е екзекутиран последен, след като установява смъртта на останалите.
Силно се надявам да не дойде в повече радиотелеграмата от Георги Димитров до Трайчо Костов от 19 април 1945 г: „В момента, когато народните съдии завършват своята работа е необходимо сериозно да се разгледа въпросът за семействата и близките на екзекутираните и осъдените… Никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят в дадения случай каквато и да било роля.“
С пълното съзнание, че отегчавам цялата прогресивна прослойка, ще добавя още един щрих към необятния колорит на престъпленията, извършени от ДС и БКП. Банкерът и някогашен министър в Царска България Атанас Буров е убит в Пазарджишкият затвор. Запознайте се, ако не ви представлява някакъв чудовищен проблем, с извадка от книгата на Жоро Цветков, посветена на Буров, написана по документи и спомени на негови роднини:
„Според смъртния акт Атанас Буров е починал на 15 май 1954 г в Пазарджишкия затвор. Когато получават известието, жена му и дъщеря му заминават за Пазарджик. Отиват на гробищата, разпитват и научават, че в края на арменските гробища са погребани затворници. Там намират пресен гроб. Слагат кръст и името му, и цветя. Възрастен свещеник се трогва от мъката им, събира кураж и прочита заупокойна молитва. На другия ден отиват да си вземат последно сбогом: съпругата – с единствения мъж, когото е обичала цял живот, дъщерята – със своя баща, когото цял живот ще носи в сърцето си. Намират мястото изравнено с булдозер и трамбовано. Няма кръст. Няма цветя. Нямат сили дори да заплачат.“
