Твърдото поведение на френския президент в тази криза изисква разбиране и подкрепа
Огнян Минчев, фейсбук
Твърдото поведение на президента Макрон в тази криза изисква разбиране и подкрепа. „Стратегията на щрауса“, практикувана от редица европейски политици спрямо ислямисткия терор, доведе до степен на безнаказаност и произвол, отвъд която е само гражданският хаос и саморазправата.
Проблемът е в това, че ако Еманюел Макрон е казал А, той трябва да знае, че за да успее, му предстои да изрече цялата азбука. Затварянето на джамии, в които практикуват радикални имами, е добра стъпка. Експулсирането от Франция на екстремисти – също. Но ако нещата започнат и приключат със защита на светската държава, проблемът с ислямисткия терор едва ли ще бъде последователно решен.
Лаицизмът е изравняване на гражданите в техния статут спрямо държавата чрез преместване на верската им принадлежност изцяло в частния им живот. Проблемът е там, че поведението на голяма част от вярващите мюсюлмани във Франция и Европа отдавна е надхвърлило измеренията на този частен живот. И убийствата са само най-радикалните прояви на този тип общностна арогантност, която
организира публични молитви по улици и площади – при наличието на 5000 джамии във Франция,
претенции за пълно мълчание – липса на обществен дебат по проблемите на исляма, непрекъснат натиск културните особености на мюсюлманските общности да бъдат приети като задължителни за публичните отношения в обществото (забулване, храна, училищно възпитание).
Първата и основна мярка, която трябва да бъде предприета от едно правителство, което иска да реши своя проблем с ислямисткия екстремизъм, е да сложи край на масовата имиграция в Европа от Близкия изток, Северна Африка и Западна Азия. Зная аргумента – „голямата част от евроепйските мюсюлмани са нормални и съвестни граждани“. Това може би е напълно вярно. Но колкото по-голяма е една мюсюлманска общност, толкова по-големи претенции за автономизация – културна и социална – генерира тя.
Каква е степента на интеграция на тези общности в основните европейски страни? Защо съществуват добре обособените квартали (някои говорят за етногета) на имигранти от мюсюлмански страни и техните наследници в Брюксел, Берлин и навсякъде другаде? Какво е бъдещето на едно общество, в което има две основни общности – заварено мнозинство и бързо растящо по относителен дял и претенции малцинство, което се самокапсулира, трудно общува със заварената култура и проявява тендеции към радикализация във все по-широки периферии на своето присъствие в обществото?
Политическата подкрепа за масовата миграция е породена от загриженост относно динамиката на трудовия пазар в Европа.
Демографски анемичните европейски общества не са в състояние да осигурят нормално развитие на този пазар, от което пряко следват негативни последици за икономическия растеж. А без непрекъснат растеж настоящата стопанска система е като велосипед, на който са спрели да въртят педалите. Ерго – попълвайте вакуума на трудовия пазар с имигранти.
През този век повечето западни европейски страни са внасяли средно около един процент от населението си годишно в брой мигранти. Преди всичко от южната и източна периферия на Европа, състояща се предимно от ислямски общества. Младите мюсюлмани идват в Европа с вярата си, културата си и начина си на живот, които не смятат да променят на каквато и да е цена. Всъщност – и да желаят, няма с какво да ги заменят.
Днешните европейски общества са доминирани от нарцистичната култура на постлиберализма, която притежава нулева референтност спрямо културата на традиционните мюсюлмански общества, от които идват имигрантите. Тяхната реакция спрямо заварената обществена среда често пъти е не само негативна, но и враждебна. Те не приемат свободата на нравите, пълната секуларизация на културата и се възползват от установените обществени норми на свръхокуражаване на различността и малцинствеността, за да се капсулират и съхранят своята култура и идентичност. Дори в Америка капсулираните етногрупи са интегрирани в голяма степен в пазарното единство на американското общество, докато значителна част от европейските мигранти са скрити от погледа на обществото реципиенти на социални услуги и помощи. Тази мултикултурност е система, заредена с напрежение.
Аз зная и очаквам развитието на един свят, който става все по-многообразен и интегриран в многообразието си. Мисля обаче, че той трябва да се появи в резултат на дългосрочни процеси на икономическо и социокултурно развитие, които създават нови възможности, а не отварят перспективи на конфликт и враждебно обществено разделение, както се случва сега.
Ако едно общество не е в състояние да се самовъзпроизвежда – дори и като просто демографско възпроизводство – това общество има сериозен проблем. Неговата култура очевидно е преминала границите на егоизтичен хедонизъм, отвъд които стои заплахата за липса на бъдеще. Европа днес решава проблемите на тази заплаха, като внася хора отвън. Очаква от тях да работят и да плащат пенсиите на застаряващото й население с увеличаваща се продължителност на живота. Това се оказва една зле направена егоизтична сметка. Сделката, която сключват новодошлите, е хляб срещу бъдеще. Ислямизмът е радикалното острие на очакваното от нарастващия брой мюсюлмани в Европа бъдеще на сменена културна идентичност на Стария континент.
Затова г-н Макрон ще се окаже в положение на стратегическа недостатъчност, ако осигури само спешни мерки за изтласкване на радикализма във Франция. Той – както и другите европейски лидери се нуждаят от дългосрочни стратегически мерки за съживяване на социалната, културната, демографската и духовната динамика на европейския континент. Това не е непременно една консервативна задача. Възродената духовност не означава непременно възраждане на клерикализма и комромис със секуларната държава.
В Евангелието е казано – „Не само с хляб ще живее човек“.
Мигрантите мюсюлмани знаят това, но европейците май са го забравили. Етиката на отговорността, на дълга към обществото и неговото бъдеще, респекта към собственото – а не само чуждото наследство и идентичност, това са ценности, които всички трябва да си припомним. Ние няма как да се върнем в традиционното общество, за да уравновесим родовата експанзия на прииждащите в Европа мюсюлмани – с техните големи семейства и строга патриархална йерархия. Ние обаче сме в състояние да възродим възпроизводствените механизми на своите общества – културни, духовни, демографски – за да поемем ангажимента за собственото си настояще и бъдеще. А не да делегираме този ангажимент на културно чужди, а често и враждебни общности, на които даваме подслон в качеството им на нископоставени етнокласи. Без промяна на публичните ценности, които изповядваме, ще бъде трудно до невъзможност да разрешим тази задача.
