Време е за препасване на патрондаша: малко яйца, домати и сушена риба ще свършат работа днес
Александър Йорданов, фейсбук
ВЪСТАНИКЪТ
Въстаникът се събуди, разтърка очи и погледна часовника. Време е за ставане. Отметна с крак пухената завивка, нахлузи чехли и зашляпа към банята. Малко вода по лицето не е излиша. Какво ли имам тази сутрин за закуска? Хладилникът е пълен и не е лесно да се избере. И какво след това? Ясно какво. Време е за препасване на патрондаша: малко яйца, домати и сушена риба ще свършат работа днес. На война като на война. Ще бъде тежък, но велик ден. Последна глътка кафе, нахлузване на панталона, сетне бялата риза, задължителният „Деним“ и миг на двоумение: дали в тоя горещник ще е подходящ тъмносиният блейзър? Бегъл поглед в огледалото и ръката вече посяга към вратата.
Въстаникът живееше в една скромна луксозна кооперация в центъра на града. Дали като излиза да не вдигне малко шум, или тихомълком да поеме по неведомите пътища на борбата? И такава мисъл му мина в главата, докато натискаше копчето на тихия, като нежен полъх на вятър, асансьор. И вече е навън. Хубава, свежа утрин. Само за въстание. И то ще избухне, не може да не избухне. Има и водач. Дар от братушките ни е той. И ще последва щурм, щурм, щурм. Велико народно въстание!
Въстаникът крачи смело и решително по улицата на път към бойното поле. Хора бързат за работа, майки водят деца на детска градина, магазинери вдигат щорите на витрините, автомобили преминават в стройна колона, запътили се от единия към другия край на града. И аромат на утринно кафе се носи във въздуха. Но той смело върви, свъсил вежди дори. И за друго мисли сега. Дали ще бъде щастлив да го зърне за миг? Него, водачът, другарят стопанин на „Сивия дом“, героят размахал гневно юмрук. Но е важно да бъде със свирка в уста до Хаджи, Баби и Мине, тримата другари, които ще бъдат в първата бойна редица, в центъра на сражението. И прекрасната Мая би искал да погледне в очи и знае тогава, че довечера доволен ще да заспи! Нима не е прекрасно всичко това?
Въстаникът се бе повъстанчил от ранно детство – да. Баба и дядо му разказваха тогава за голямото септемврийско въстание. Но как неусетно отлетя времето. Порасна, възмъжа и ето, че дойде неговият час. Бие камбаната. А след това? Службица може или туй-цък, онуй-цък, като по вода. Знае той. Положението се оправя само с бой. Традиция е това. Защо да не е така и сега? И песен е нужна, не само яйца! А, ако сме малко, ако силици нямаме за мощния щурм? Но веднага лошата мисъл изтри с ръка. И продължи с бодри крачки. Не е сега време за врачки.
(Следва продължение)
ВЪСТАНИКЪТ
(Продължение)
Стигнах бързо до сборния пункт, където другарите мои вече вдигаха бунт. Всички бяха като мен добре въоръжени: яйца, картофи, домати червени. Спрейове, димки и ножлета дори, влизаха в боя без да се замислят, нали. Велико въстание е, няма шега. Огледах се бързо, къде ли е моето място сега. Нима в редиците първи? Не. Защото помня добре как „първите паднаха в кърви“. А и „метежният устрем бе посрещнат с куршуми“. Леле, майко! Дано това са само думи. Ами ако и сега стане така? Затова е по-добре отзад да седя. За да има бойци и за последния щурм. Огледах се още веднъж, а наоколо: дум, дум. Но ги съзрях, водачите наши: Хаджи, Баби и Мине, командват отдалеч, а над главите им същински картеч. И близо до тях виждам връстникът ми Ице, пръв стъпил на росенски бряг. Същински юнак. А до него – Наско, наший генерал, но защо ли ми се стори малко недоспал? Зървам и Мая, любимата моя, оставила дом и съпруг, за идеала да гори като никой друг. Тогава тук ще е моето място, нали, а и е важно да не боли. Викове бесни, мощно ура, започва вече щурмът сега. Срещу ни железен кордон – батальон. Гледат ни мрачно, сочат с ръка и сетне се впускат да сгащят…жена. Но мен не могат ме хвана, аз съм отзад. Командирите пазя, нали съм инат.
Но къде ли е президентът ни драг, защо не го виждам, сякаш е мрак. Обяснява ми журналистка една: бил влязъл сам в леговището на вълка. Какво там се е случило така и не разбрах, не го видях, ех, не го видях. Извличат ранените, малко на брой, но няма съменние – герой до герой.
Пищят вувузели, димки свистят, някой се свлича и простенва: „кракът!“ Битка е брато, му отвръщам аз, макар останал почти и без глас. И дим над площада се стели – пелена, отива си, отива си нашта страна!
За малко затишие, глътка вода и бира раздават – нали е война? Отпивам с наслада, че обед е веч, дали да не хапна нейде далеч. Че гладната мечка хора не играй, въстаникът също гладен не трай. Изнизвам се тихо, с десния крак, ще се върна си казвам, ще бъда юнак. Пък ако денят вземе, че превали мога за малко да дремна дори. Че това е въстание необичайно и в него нищо не трябва да бъде потайно.
Свивам зад ъгъла, но чувам вик: другарю, все още борбата е в пик. Къде се измъкваш гявол такъв и защо пак си пръв? Какво да отвърна, незнам. Кимам с глава и се затичвам натам, където на битката свята не достига шумът и животът тече си, сякаш глух е той кът. Разхождат се хора, играят деца, моми кръшни припадат от смях една връз една. В градинката благи старци местят пионки по шахматна дъска, кибиците гледат – сериозна игра.
Вдигам глава, есен е вече, падат листа и не е далече зимата май, ще намине тъдява и по нашия край. Короната гадна абсолютно нехай, мори где когото свари,това си знай. И никъде няма никакъв враг, спокойствие свежо цари. Оставка няма да има по всичко личи.
Нима ще пропадне и тази борба? И няма да има победа дори и сега? Май няма да има, не сме много на брой, президентът се скри, хитър е той. И Ицето, Наско, Баби и Хаджи далече стоят и само Мине оферти с другари делят. Копейката мярнах, но само за миг, но и той като гледам не е баш въстаник велик.
Ще хапна и дремна следобед, пък надвечер пак ще намина. Тя революцията може да продължи и цяла година! Ще, ама не ще или друг път. Какво да се прави явно септември е месец кът. По-дълъг месец ни трябва на нас, за да влезем с въстание в борбата за власт. Но где го тоз месец дълъг стодньов, по-лесно се хапва „Бьоф Строганов“. А и казах в началото аз, че когато хладилникът пълен е, лесно не пада власт.
ВЪСТАНИКЪТ
Продължение
В живота е така. Едно го мислиш, а друго се случва. Странно, но с тази мисъл в главата въстаникът се събуди на 3 септември. Разтърка по навик очи, почеса се зад ухото, отхвърли пухената завивка, потърси чехлите, май все някой ден трябва да си изреже ноктите и влезе в банята. Дотук добре. И ето го, излиза от нея. Нов човек.
Въстанието бе потушено много бързо. Но колко съм умен, рече си той. Прибрах се у дома преди неговия последен бой. И май съм красив, огледа се в холното огледало. Италианска изработка. След това премина в просторната кухня. Време бе за сладка закуска и за кафе.
Въстаникът си бе изпратил съпругат и детето на почивка в Гърция. И бе останал в столицата не за друго, а заради него, въстанието. Предполагаше, че то ще успее за един ден и току виж на втория започнали да разпределят „баницата“. Както им бе обещал владетелят на известния сарай. Защо пък и за него да няма пай? Затова изпрати с колата жената, а аудито го чака в гаража. Сега е време да стегне и той багажа.
Въстанието не успя. Въстаникът още по обед усети това. И си тръгна от фронта преди още големия бой. И правилно, защото в безумие се превърна той. А и бързо разбра, че водачите на бунта бягат от тази „игра“. Е, щом те така и той така. Отпи от кафето глътка една. И включи телевизора. На мига новината разбра. Въстанието е пропаднало засега. Тогава какво? Нищо, глътка кафе и сетне към Гърция, на море. Че там сезонът е дълъг, въстаникът знай, бил е той неведнъж в този край. О, Боже! Нима тия мутри, с павета и дърве, са били мои другари? Нима не съм забелязъл, че са такива брадвари? Добре съм си тръгнал навреме и хич не ми дреме. А това пък какво е? Няма оставка? Значи нахалос е била нашата бойна проявка. Но с такива водачи бе ясно, че така ще се случи. Хаджи, Мине и Баби ги знам, за зелев чеп не стават, билям. Защо ли се вързах на лъжите им аз? Май жената е права тогаз. Ох, как ме само нарича, ядосана нежно, но май ме обича! Или не? А и е сега на море? Да ставам тогаз, да тръгвам е време. Сбогом, революцийо! Отлагам те за по-добро време.
Край
Заглавието е на редакцията
