За мен тази дата си остава асоциирана със свобода. С моята лична свобода да избирам пътищата на живота си
Огнян Минчев, фейсбук
Можете да харесвате или да не харесвате 10 ноември. Да го смятате за ден на вътрешнопартиен преврат – „между тях си се скараха комунистите…“ Или да го считате за край на една златна епоха, наследена от ужасни времена (има и такива възгледи, все още…) На тази дата приключи 45-годишното господство на съветската колониална администрация, наречена БКП върху България.
Вярно е – елитът на БКП и на специалните й служби запази лъвския пай от стопанската и – до голяма степен – от политическата власт. Разграбиха брутално страната и установиха стопанска и политическа система на дълбоко обществено разделение, имуществена поляризация и грабеж чрез институциите на една нова, слаба квазидържава. Но от тази дата нататък българските граждани си възвърнаха една значителна степен на лична свобода и възможност за разпореждане със собствения си живот. Това е достатъчно основание да считаме 10 ноември за едно от най-значимите събития в най-новата история на България.
На 10 ноември се прибрах по обед около 12:30 часа у дома – както обикновено – за да слушам емисията на български език на радио Deutsche Welle. Новините бяха наистина разтърсващи. Гражданите на източен Берлин бяха превзели отвратителното съоръжение – „Стената“ – която ги разделяше от близките им и от сънародниците им от западната част на града, разделяше ги от останалия свят и ги правеше част от гетото на „социалистическия лагер“.
Няколко месеца преди 9 ноември за пръв – и последен път в живота ми посетих разделения от стената Берлин. Усетих задушаващия страх на „ничията зона“, през части от която преминаваше градската железница, но през която не можеше да мине живо същество – картечниците поваляха всеки човек или животно, осмелили се да преминат „на Запад“. Качих се на ТВ кулата на Александър плац и гледах нощните светлини на Западен Берлин – примамлив с неизвестността си „забранен плод“ за поданиците на съветската империя. По-късно посещавах Берлин десетки пъти. Западната част е по-обикновена, градска зона, докато в източния град са големите музеи, исторически сгради и забележителности. До 1989-та това беше без значение – Западен Берлин бе мит за принудените да строят социализма…
След 14:00 ч на 10 ноември отидох в Университета (тогава той беше един, Софийският университет), където колеги с позиции във върховете на властта вече знаеха новината. Говореше се все още тихо, поверително, но факултетът жужеше като кошер. Някой изтича до Яйцето – легендарната кръчма в приземието на Ректората, която ректор Иван Илчев затвори десетилетия по-късно… Не зная по каква причина… Запазихме маса за поне 20 души…
В съседство до нас беше масата на Жельо Желев, Петко Симеонов и Ивайло Трифонов. Срещу нас – още една голяма маса със студенти от Швеция, доведени на екскурзия-специализация в Университета от Диана Мишкова. На стъпалата към кафето стояха Драгомир Драганов и Искра Баева. Към 8-9 часа нашата маса тържествено запя „Многая лета“. Драго и Искра шумно възразиха – „рано е да пеете „Многая лета“ на Петър Младенов“. „И през ум не ни минава на него да му пеем“, отговорихме. „Многая лета“ е за България“. Шведските младоци трескаво снимаха – изкарали бяха късмет да присъстват на исторически момент за своите домакини.
Историята след това е известна – поне на повърхността. Всеки може да извади всякакви аргументи за оценка на преживяното след 10 ноември 1989 г. За мен тази дата си остава асоциирана със свобода. С моята лична свобода да избирам пътищата на живота си. Грешки много направих при тези житейски избори. Но аз си ги направих – не ми ги налагаха отгоре, не ми ги пробутваха с измама, не ми ги продаваха с изнудване. Тази свобода е най-ценното, което притежавам.
Затова не заменям 10 ноември за интерпретации като „… Абе да, ама…“ Наследниците на БКП могат да си го празнуват по своему. Други – както обичат. За мен това е денят, в който научих за падането на Берлинската стена и за падането на самозабравилия се „човек от народа“. Това е достатъчно, за да осмисли един ден…
