По време на изолацията, наложена заради пандемията, известният български политолог Иван Кръстев решава да се върне в България. В интервю за „Дойче веле“ той казва защо и обяснява как вирусът променя Европа и схващането за дом
Александър Детев
– Във вашата нова книга „Утре ли е вече? Как пандемията променя Европа“ споделяте, че сте взели едно неочаквано решение в отговор на призива да се приберем вкъщи – да се върнете в България по време на изолацията. Промени ли се разбирането за дом по време на тази криза?
– Напълно абстрактният въпрос „Къде се прибираш?“ за всеки един от нас се превърна в екзистенциално решение. През последните 10 години цялото ми семейство живее и работи във Виена в по-голямата част от времето. Много от нашите австрийски приятели настояваха, че и по време на строгите ограничения трябва да останем в Австрия – най-малко заради качеството на здравеопазването в тази страна.
Но имаше три аргумента, които ни накараха все пак да се върнем в България за този период. Първото: че чисто инстинктивно в момент на криза искаш да си в познатото място, което ти дава една допълнителна сигурност. Освен това в момент на тежко напрежение човек иска да говори на родния си език. Второто: че през цялото време те притеснява мисълта за това какво ще се случи с твои близки – майка ми, бащата на съпругата ми. Не, че можем да помогнем, ние не ги виждахме по време на карантината. Но самият факт, че си близо, им дава съвсем друга сигурност.
И третото, което ми се вижда изключително важно: че
когато стоиш в собствената си страна в момент на радикална промяна, много по-ясно виждаш какво се променя и какво не.
Защото познанието за собствената ти страна е напълно различно от познанието за която и да е друга. В никоя друга страна нямаш съученици, роднини, хора, които имат напълно различен живот от твоя и идват от различни социални среди. Когато живееш в чужбина, обикновено ти най-често общуваш с колегите си. А общуването и животът в една-единствена социална група не ти помага особено да си представиш как реагира едно общество като цяло.
– Не се ли получи малко парадоксално: почти всеки българин има роднини в чужбина, но въпреки това прибиращите се в България бяха демонизирани поради това, че пренасяли заразата?
– По същия начин много хора в провинцията се притесняваха, че софиянци, които искат да се приберат, също носят заболяването. Парадоксът на цялата тази криза е, че ти си заплашен от тези, които виждаш най-често. Мобилният човек се превръща в естествен източник на страх, защото, колкото повече се движиш, толкова по-голям е шансът да се заразиш.
Тази криза е много по-различна от класически кризи, където в центъра е някакъв етнически национализъм. Това не беше случаят сега. Но този страх на хората не би трябвало да се демонизира. Няма нищо по-естествено от това да се опитваш да предпазиш себе си и близките си, ограничавайки общуването с хора, които според теб са много по-високо рискови. Това ще отмине.
– Новата ви книга ще бъде публикувана на 19 езика. В нея обсъждате седемте парадокса на пандемията, но в основата е бъдещето на глобализацията. Една от основните ви тези е, че пандемията е продукт на глобализацията, но в същото време е и средство за разширяването ѝ. Защо?
– За мен това е най-голямото откритие. Това е криза с много лица. Тя разкри тъмните страни на глобализацията. Виждаме икономическата зависимост като източник на несигурност. Открихме, че сме напълно зависими от медицински продукти, идващи от другия край на света, както и че не можем да разчитаме на тях в момент на криза. Видя се как един вирус, възникнал в другия край на света, може да промени живота на всички ни.
Същевременно обаче наблюдаваме глобализиране на индивидуално ниво. Представете си някой, който не говори чужди езици и живее в малко село, той може да превърти телевизионните канали и да слуша всички тези езици, които не разбира, но да знае каква е водещата новина. Защото целият свят говореше за пандемията. Започнахме да живеем в свят на глобално съпоставяне. През цялото време сравнявахме какво се случваше в страната ни и как се справя правителството ни със случващото се в другите държави – в САЩ, в Китай, в Бангладеш. Това отваряне на ума, когато затворихме вратите си, е един от парадоксите, които ме привлякоха.
– Казвате, че във времето на икономическа несигурност европейците могат да осъзнаят, че „национализмът е икономически неустойчив“. По време на пандемията Швеция избра свой собствен път, но сега виждаме, че е изправена пред същите икономически проблеми като останалата част от Европа. В този ред на мисли: ще играе ли Европейският съюз по-сериозна роля в справянето с предстоящата икономическа криза в сравнение с отминаващата здравна такава?
– Да, вече го виждаме с предложението на Меркел и Макрон. Швеция е класически пример, че каквито и решения да вземе правителството ти, какво ще се случи с икономиката ти зависи от решенията на другите правителства. „Волво“ може да продължи да работи, но няма как да бъдат доставени частите. Швеция избра да не затвори икономиката си, но икономическият спад там ще е по-голям от държави, които избраха да наложат изолация – като Австрия и Полша например. Открихме, че в свят на деглобализация имаме нужда от Европейския съюз точно толкова, колкото и в глобализирания свят.
– Ще доведе ли пандемията до сериозна политическа и социална промяна в различни части на света?
– Социалните конфликти станаха много видими. За първи път много хора по света научиха, че са силно зависими от лошо платените медицински сестри и продавачите в супермаркетите. Коронавирусът изглежда като егалитарен вирус, който може да засегне всички. Но той не убива егалитарно.
Възникнаха генерационни конфликти.
Докато по време на дебата за климатичните промени младите хора обвиняваха възрастните, че застрашават бъдещето им, сега възрастните генерации казваха на младите: вижте, ние сме по-уязвими и ако вие не се страхувате от вируса, ние се страхуваме.
– Кои лидери ще спечелят от кризата? Ще помогне ли тя на Доналд Тръмп да бъде преизбран наесен?
– Здравните кризи основно помагат на управляващите. Опозицията беше маргинализирана на много места.
Лидерите, които успяха да обясняват и да си сътрудничат с лекарите и експертите, имаха предимство.
Канцлерката Меркел е една от тях. Президентът Тръмп първоначално се опитваше да омаловажи пандемията. Вече не. Трудно е да се прогнозира резултатът от изборите в САЩ, защото не знаем как кризата ще повлияе на активността. Пандемията промени нормалното политическо съревнование. Можеш да харесваш Доналд Тръмп или не, но го виждаш всеки ден по телевизията. Колко често видяхме неговия съперник Джо Байдън?
