Те ни мразят наистина. И ние също започваме да ги мразим… Скъпи приятели, нека да проявим търпение и да не се поддаваме на еуфорията на омразата
Тома Биков, фейсбук
Дели ни много тънка граница от политическото насилие!
Близо 80 години от 142-годишната нова история на българската държавност, страната е функционирала в режим на политическо насилие. От тази сметка ще извадим и годините на двете балкански войни и Първата световна война, които по дефиниция са военизирани и предполагат ограничаване на редица свободи. Това означава, че само около 55 години българското общество не е било раздирано от политически репресии, тероризъм, преврати, диктатури, убийства, ограничаване на политически и човешки права и всички останали атрибути, които съпътстват спиралата, в която се осъществява политическото насилие.
Впрочем, последните 32 години са част от тези общо около 55 години, в които, в България, изразяването на мнение не води до затвор, заниманието с политическа дейност не води до смърт, а властта се сменя с избори и без кръвопролития.
Най-дългият период на функциониране на политическото насилие е от 1919 до 1989 година.
Той започва с режима на Александър Стамболийски и неговите репресии срещу дейци на буржоазните партии и ВМРО, преминава през преврата от 1923 година, убийството на самия Стамболийски и потушаването на Юнското и Септемврийското въстание.
Следва терористичният атентат в църквата „Св. Крал”, извършен от комунистите и нови репресии срещу дейците на комунистическото движение и изобщо на всеки, който не е съгласен с военния режим. Следват политическите убийства на Гео Милев и други български интелектуалци с леви убеждения. След това страната преминава през краткото стабилизиране на политическия живот при управлението на Андрей Ляпчев.
Малко по-късно, през 1934 година, е извършен вторият военен преврат. Следва забрана на партиите и обществените организации, преследване на политически опоненти на режима, цензура в медиите и поредно денонсиране на Търновската конституция, в чийто текст е записано, че на българска територия всеки роб става свободен. После идва реакцията на партизанското движение, сблъсъците между армията и полицията от една страна и противниците на режима от друга. Убийството на поета Никола Вапцаров…
И идват 9 септември 1944 година, Народният съд, концентрационните лагери по съветски модел,
политическите убийства на Райко Алексиев, Сашо Сладура, Никола Петков, Георги Марков… Дългогодишните присъди и преследвания на интелектуалци, политици, стопански дейци, общественици… Всичко това до 1989 година, която някои обявяват за начало на „проваления преход”, но всъщност година, след която следват цели 31 години, в които страната функционира без кошмара на политическото насилие.
Към годините на политическо насилие, трябва да прибавим и първите години на новата българска държавност. „Режимът на пълномощията” и първото суспендиране на Търновската конституция, превратът срещу княз Александър Батенберг и контрапревратът на Стефан Стамболов. Стамболовият режим, при който в Черната джамия (настоящата църква „Св. Седмочисленици” в София) попада бившият премиер Петко Каравелов и въобще всички, които не са съгласни с политиката на Стамболов. Убийствата на Олимпи Панов и Коста Паница. Политическите репресии срещу капитан Петко Войвода и всеки, който си позволява да изрази различна гледна точка от тази на правителството.
Политическото убийство в центъра на София на самия Стамболов и разправата със стамболовистите след това…
Припомням всичко това, за да покажа, колко крехка и несигурна е политическата свобода в България. Колко кратка е нашата традиция в това отношение! Колко лесно, политическото насилие би могло да се превърне във всекидневие и нормалност. Как, хора, които иначе вярват в собствената си правота, но не са способни да приемат и разберат различната гледна точка, могат да отворят такива рани в тъканта на нацията, които след това да не могат да бъдат излекувани с десетилетия. И всичко това в името на каузата.
Припомням си тази история периодично от около година.
Минаваше ми през главата всеки път, когато по време на протестите от лятото на 2020 година, някой от протестиращите искаше да ме вкара в затвора.
Не защото съм извършил криминално престъпление или съм заподозрян в такова, а защото съм дал интервю, в което съм казал какво мисля. Може и според някои привърженици на опозиционните на ГЕРБ партии да не съм бил прав, но едва ли това е причина за затвор, бой или смърт. Наскоро, в Инстаграм, публикувах снимка от последната изложба на Вежди Рашидов. На нея сме със самия Вежди и с колеги от групата на ГЕРБ в последния парламент. Под моята снимка, от страницата на „Прас прес” (сатирично издание, което следя с интерес), ми написаха: „Чудесна снимка, жалко че не е от затвора!!!!” Замислих се, защото щом и карикатуристите искат да ме вкарат в затвора само заради политическите ми възгледи, значи може би сме на ръба на нещо сериозно, което не бива да се подценява.
Припомних си тази част от българска история и съобщението от „Прас прес” днес /вчера – бел. ред./, когато Бойко Рашков даваше пресконференцията си. Докато го слушах, усетих омразата му. Тя беше видима. Усетих и готовността му да преследва всеки, който симпатизира на ГЕРБ, до дупка. Дори да жертва себе си в името на това.
Усетих гняв и омраза към него и в самия мен.
Вероятно последното са усетили стотиците хиляди членове и симпатизанти на ГЕРБ. Това е технологичният процес при пораждането на политическото насилие. Едно насилие поражда ответно насилие. Една омраза поражда ответна омраза. И така, нацията погубва душата си. Колко е увлекателна еуфорията на омразата! И колко е трудно тази еуфория да бъде спасена от отмъщение, което неизменно води до последващо отмъщение за отмъщението. Колко неусетно и бързо се преминава границата, след която спираме да бъдем част от едно цяло и започваме да гледаме един на друг, като на врагове. Докато не се самоунищожим от омраза.
След пресконференцията на Бойко Рашков се чухме с един колега, кандидат за депутат от ГЕРБ–СДС. Попита ме, дали не можем да информираме правозащитните организации за репресиите върху наши активисти от страната. През последните дни те биват арестувани, обискирани, разпитвани, привиквани в полицейските управления и унижавани по всякакъв начин. Казах, че не знам. А всъщност знам. Няма смисъл да ги информираме. След като все още не са видели това, което се случва в България, значи не са искали да го видят. Нещо повече – мисля, че те може би го одобряват. Ако не явно, то поне вътре в себе си.
Нали в крайна сметка ГЕРБ трябва да бъдем унищожени?
Нали това е целта през последните шест месеца? Да ни изплашат, да ни вкарат в ъгъла, да докажат, че нямаме подкрепа или просто да ни изчегъртат с всички средства.
Може би на този процес нашите опоненти гледат като на възможност да заемат нови политически територии. Ако ни няма, ще им бъде по-лесно. Проблемът е, че сме близо милион. Затова казват, че процесът ще бъде дълъг. Но целта оправдава средствата. Затова и либералните партии ръкопляскаха на Бойко Рашков в последния парламент и го изпращаха на крака, а днес сякаш искат да го поощрят в омразата му към нас. Те ни мразят наистина. И ние също започваме да ги мразим. А така е започвало всяко политическо насилие. БСП, като по-стара партия, има инстинктивна памет за това, накъде могат да се развият подобни процеси. Затова част от нейните симпатизанти и политически дейци, сякаш едновременно се радват, и се притесняват от случващото се. Защото тяхната партия има дълга история, през която и е насилвала и е била подлагана на насилие.
Този опит е специфичен и прави социалистите по-предпазливи към еуфорията на омразата.
И тук идва фигурата на Румен Радев. Какво иска той от нас? Да ни няма! Иска го искрено и упорито. И не го крие. Подобно желание не подлежи нито на преговори, нито на диалог. Той бърза, защото усеща, че симпатизантите му понякога се разсейват с други теми и за кратко забравят да изразяват омразата си към нас гласно. Това го притеснява и Радев енергично заостря отново вниманието им към нас. И пуска Рашков – да привиква директорки на детски градини, кандидати за депутати, симпатизанти и членове на ГЕРБ… Да ни обижда и заплашва.
И ние, къде гласно, къде негласно, мислим за отмъщение. Министърът на вътрешните работи ни казва на пресконференция, че представители на ГЕРБ и ДПС се били срещнали в къщата на известен лекар, за да говорят за бъдеща коалиция! В тази коалиция можела да влезе и една лява партия! БСП, чухте ли последното? Вие сте единствената лява партия, която ще бъде в следващия парламент и може би вече сте заподозрени в политическо престъпление! От министъра на вътрешните работи!
Среща в къщата на лекар естествено не е имало, но е симптоматично това, което съобщава министърът на вътрешните работи. Той следи кой с кого се среща! Кой за какво говори! Какво криминално има в това, ако хора от различни партии са се срещнали, говорили и дори обсъждали бъдещи коалиции?
Какво общо би могъл да има един служебен министър на вътрешните работи с подобна тема?
И за да бъда откровен, ще призная, че аз също съм се срещал с политици от други партии – и от БСП, и от ИТН, и от Демократична България, и от ДПС и даже от Изправи се, ние идваме. И сме си говорили за политика. И сме спорили, и сме стигали до общи изводи по много въпроси. Не казвам имената на тези политици, защото сме стигнали до етап, в който бих им навредил, ако го направя. Толкова ненормално е станало всичко. И толкова съм свикнал да възприемам нормалния разговор с политическите си опоненти като потенциална опасност за тях, че вече съм развил инстинкт да ги пазя от себе си. Да не казвам, че сме говорили неформално, камо ли, че сме били съгласни по определен въпрос.
Накрая ще се обърна към онези, които зная, че може би единствени ще ме чуят в тази объркана ситуация. Това са членовете и симпатизантите на ГЕРБ. Останалите вероятно няма да приемат това, което съм написал. Не защото не го приемат, а защото съм го написал аз.
Скъпи приятели, нека да проявим търпение и да не се поддаваме на еуфорията на омразата.
Нека да не мислим за отмъщение и за реванш. Обръщам се най-вече към онези от вас, които през последните дни преживяха унижения и бяха подложени на политически репресии. Нека да не се превръщаме в Бойко Рашков и Румен Радев. Ние нямаме нужда от това, защото сме най-голямата партия и по тази причина имаме най-голям интерес от това България да продължи да бъде демократична държава. Нека да продължим да живеем нормално заедно с хората, които симпатизират на други политически сили и да уважаваме правото им на мнение.
Да отвърнем на омразата и обидите с гласовете си в изборния ден и да покажем, че можем да бъдем победители. За да бъдеш победител не е достатъчно да спечелиш войната, но и да изградиш мира след нея. А мирът не се изгражда нито с омраза, нито с отмъщение, нито с реванш. Това не можа да разбере Румен Радев. И затова никога няма да бъде победител. Вярвам, че заедно с Вас, не просто ще спечелим изборите на 14 и 21 ноември, но и ще бъдем истински победители след тях!
