Художникът Борис Стоилов: Ще преживея случката с “Аз съм българче”, но как децата ни ще живеят в тази среда?!

– Г-н Стоилов, как се стигна до това безумно обвинение – че правите украинска пропаганда с илюстрацията си към “Аз съм българче”?

– Случи се така, както се случват много неща в България. След публикация се активираха група съвестни граждани.

– Будни!

– Като съдя по коментарите, не са точно будни, но са активни. Илюстрацията е от преди 18 години – от 2006 г.

Книгата има следната история. През 2006 г. е издадена като второ преработено издание на същото издателство от 2002-а, когато е с друго оформление. Тази, “проблемната”, е от 2006 г. През 2007 г. има специално издание, което беше жест на издателството към първокласниците и им беше раздадено безплатно. После беше издадена през 2009, 2011, 2019, 2021 и 2023 г. В този немалък промеждутък от 18 години нито един човек не заподозря проукраинската пропаганда, включително и миналата година. Сега, след като излезе статията, явно някакъв бутон е задействан и се отприщи цялата тази… не знам как да я нарека. Не мога да го определя. Даже не вярвам, че ми се случва. Наистина не вярвам, че е истина, а не чета нещо.

– Разбрах, че сте провокиран за цветовете от анцуга на сина си.

– Всички се захванаха за анцуга, защото, изглежда, това е най-понятната им дума. Той е част от организма им. Една госпожа с очевидното намерение да зададе ироничен въпрос към мен и да обере палчетата на съмишлениците си ме попита: Господине, как ги получавате тия вдъхновения, откъде ги вземате, че и ние да си вземем? Аз реших, че няма смисъл да се опитвам да я иронизирам, а да ѝ отговоря чисто по човешки и го направих. Написах ѝ: когато рисувам, не ми е нужно вдъхновение, а информацията. А информацията си играеше около мен – двете ми малки деца тогава. Имаха такива дрехи.

През 2006 г. нямаше чак такова изобилие от дрехи, а и да е имало, аз не съм фен на модата и не съм ги следил. Казах чисто по човешки. Всички се хванаха за анцуга. Една госпожа ми каза: Ма как ще рисувате Иван Вазов с анцуг! Сега ще ви кажа как трябва да се нарисува – с детенце с носия. Не ѝ отговорих на госпожата. Но Иван Вазов никога не е ходил с цървули и с потури. Винаги е бил елегантен европейски мъж. Същото се отнася за Захари Стоянов, Христо Ботев, Раковски, Славейкови. Няма смисъл да влизам в този дебат.

Народната носия, каквато си я представяме от фолклорните фестивали, е за тежък и трагичен период от българската история. Ние имаме периоди, с които се гордеем и дрехите не са такива. Не са привнесени от Анадола, а са такива, каквито са в цяла Европа. Все пак нашият цар е посветен в кралския си сан от католическия папа. Ние принадлежим на Европа. Не непременно на Западна Европа. Не мога да го обясня това на моите критици.

– Засегна ли ви този скандал?

– Много. Няма как да покажа постовете, в които аз съм най-долно влечуго, предател, изрод мръсен и т.н. Намесва се и семейството ми. Една млада госпожа едва ли не ме изпрати да занеса поздрави на майка ми, която почина преди 32 години.

Трябва и аз да почина, за да ѝ занеса поздрави. Живеем на Балканите! Не вярвам, че това се случва. Наистина не вярвам. Аз ще го преживея. Аз съм на 62 години, не знам колко ми е писано още, може би не чак толкова много. Какво ще правят децата ни в тая среда!

– Ученици ли са вашите деца?

– Отдавна не са. Единият ми син е на 40, другият – на 35 години. За хората, които ме обвиняват в чуждопоклонничество, от Германия, от Щатите – оттам, където са се устроили, където печелят пари, за да си купят кола втора ръка, за да дойдат и да се похвалят тук, ще им кажа, че аз работя в България и плащам данъци тук.

Синовете ми са изучени в България, седят и работят тук. Понеже и двамата имат хубави професии, издържат поне по двама пенсионери, които са родители на тези, които ме критикуват от Торонто и от не знам къде. Как да не ме засегне това нещо!

– Напоследък е ежедневие.

Мислех, че съм един много щастлив човек. Мислех, че съм си изградил свой рай, своя държава. Нищо подобно! Признавам, че човек живее понякога в заблуда.

– Имате ли впечатления от учебните програми?

– Преди имах, защото съм правил много учебници Не проукраински, чисто български. Правил съм читанка за първи клас. Със съпругата ми повече от 50 помагала сме илюстрирали. И понеже очаквам въпрос за отпадналите стихотворения, които са наша национална гордост, ще спомена, че през времето, когато съм работил повече от 10-15 години с учебни помагала, не е отпаднало нито едно такова стихотворение.

– След като учебниците са част от живота ви, имате ли обяснение защо 9-класниците ни се представиха толкова слабо на международното изследване PISA?

– Не следя детайлно, но имам две мои лаишки обяснения. Едното е, че PISA работи по критерии, които не съвпадат с критериите за оценяване в България. Това обяснение не почива просто на усещането ми, прочетох някои неща. Става дума за различен начин на оценяване. Ако човек, представил се добре на PISA, бъде тестван в България, не е сигурно какви резултати ще даде.

Другото е тоталното занемаряване на децата от родителите. Учителите няма как да заместят онова, което на децата не им дават вкъщи. Не можеш да отидеш неподготвен, да не учиш. Когато учителят ти поиска нещо, да му теглиш една майна и да повикаш родителите да се разправят. Това са моите обяснения.

Виновни са родителите. Родителите са също хората, които цапат улиците. Тези, които гласуват или не гласуват. Тези, които пишат във фейсбук по заповед – това са родителите.

Аз също съм родител. Не се изключвам от групата.

– И все пак какво трябва да се промени в образованието, за да вървят напред децата, които всъщност са много умни?

– Разбира се, че са умни. Всички деца през всички поколения са едни и същи. Не знам какъв съвет да дам. Аз съм един обикновен човек с обикновена професия. Нямам такива наблюдения и експертиза, за да дам съвети как да се подобри нещо, което е счупено тотално. То не е като да залепиш малка липсваща част. Разбира се, мога да бъда оборен от всеки, който е вътре в системата. Но съчувствам на учителите.

– Смятате задачата им за трудна ли?

– Бил съм учител само две години, защото разбрах, че не ставам за това и сам напуснах. Не ставах, защото бях много млад и учениците ме възприемаха като приятел. Според мен трябва да има дистанция и респект. Ако не уважаваш някого до степен почти страх, няма как да го възприемаш за авторитет и да научиш това, което ти казва. Ти винаги ще го възприемаш като човек, когото можеш да чуеш, но можеш и да не чуеш.

– Къде преподавахте?

– В художествената гимназия в Пловдив преподавах специалността си графика и рисуване.

– Откога правите книги?

– След като завърших Художествената академия, се върнах в Пловдив и 1-2 години работих като график. След това започнах да правя книги. И като започнах, не правих нищо друго досега. Докато имат доверие в мен, ще правя книги. Не го казвам, за да се похваля, а като статистика – имам 1300 корици и няколко хиляди илюстрации.

Хората, които в момента се упражняват върху мен, вероятно не са прочели и стотна от книгите. Почти нямам други неща в малкия си апартамент, освен книги. Купуваме си и много други.

Книгите са животът ми. Надявам се, докато виждам и ме слуша главата отчасти, да мога да продължа да правя книги.