Вече разполагаме с толкова факти и документи за зловещата роля на Руската империя, на СССР и на Руската федерация в историята ни, че всеки разговор на тази тема се превръща в идеологическо сражение
Васил Данов, priorities.bg
Седмица преди посещението на руския премиер Дмитрий Медведев извъннационални телевизии, щатна и доброволна агентура, социалисти извън парламента, парапатриотични формации и пр. фауна започнаха да подгряват населението със сакралния въпрос: „Какво е за мен трети март?“ Демек, опичай си акъла, българино! Щото и по-лошо е било.
Не ни е забравил батюшката Путин. За Нова година прати елха, сега долита самият премиер на Федерацията. Даването на указания е кодирано зад „разговор на четири очи в сградата на Министерския съвет, последван от пленарна среща на двете делегации”. Както винаги, за основни теми са посочени „сътрудничеството в енергетиката, икономиката и туризма”.
Довечера в Руския културен център в столицата е насрочена премиера на документалния филм „Руският г(р)аф на българите“ за българомразеца Николай Игнатиев. В случая май гафът е повече от графа.
В „Записките“ на граф Игнатиев истината е заявено директно: „За свой съюзник и приятел в Европа можем да смятаме само този, чиито главни интереси не противоречат на нашите, който може в даден случай да ни помогне съзнателно или даже неволно да се доближим до решаването на нашата историческа задача: завладяването на Проливите, установяване на присъствие в Цариград, освобождаване и обединяване на славяните под ръководството на Русия върху развалините на Турция и Австрия“.
Та какво става с трети март?
„Ако очистим историята от лъжата, невинаги остава истина. Понякога не остава нищо”, казва Станислав Йежи Лец. В родината на апостола Васил Левски, на Раковски, Ботев, Стамболов, Захари Стоянов и на още хиляди знайни и незнайни поборници за „свобОда и човешки правдини” темата за мястото на Русия в злощастната ни история отваря стари рани и прави националния празник още по-горчив.
През последните години млади и не толкова млади, но смели и честни историци като Янко Гочев, Никола Григоров, политикът и литераторът Александър Йорданов и др. извадиха на бял свят толкова факти и документи за зловещата роля на Руската империя, на СССР и на Руската федерация в старата и в най-новата ни история, че всеки разговор на тази тема се превръща в идеологическо сражение.
3 март, както 9 септември повече ни разделя, отколкото сближава.
Както казваше покойният проф. Пламен Цветков,
„България е една и съща държава, в която живеят две различни нации. Две паралелни общества, които говорят на български, но не се разбират. Едните се подчиняват подсъзнателно на всичко руско и съветско, а другите се мъчим да бъдем българи. Това състояние е резултат не само от последните 60-70 години, а от последното половин хилядолетие. То е породено от момента, когато България става някаква допълнителна, досадна пречка пред домогванията на Русия да завладее Цариград, Босфора и Дарданелите“.
Ето доказателство:
„На командира на Черноморския порт му е дадена заповед за приготовление на първо време на три военни парахода с боеви припаси за бомбардирване и заемане на гр. Варна. В случай на повтаряне на каквито и да било неприязнени действия от страна на българските незаконни власти по отношение нашите поданици или към тези лица, които са под наше покровителство, аз съм решен веднага да взема още по-строги мерки. Най-покорно моля ваше превъзходителство да благоволи и съобщи на одеския временен генерал-губернатор за времето по Ваше усмотрение кога да отправи във Варна нашите военни параходи, а тъй също да уведомите и мен.”
(Телеграма на руския външен министър Гирс до ген. Каулбарс, 27 септември 1886 г.)
И преди, и след Освобождението Русия безцеремонно се меси в живота на България, избива и отвлича мирни граждани, трови и коли политически и военни водачи, формира коалиции и насъсква балканските ни съседи срещу нас, купува министри, генерали, учени, кого ли не, за да наложи политическата си воля над „братска” България.
От началото на XIX век до 1830 г. руски войски периодично разоряват Свищов, Русе и Силистра, убиват стотици българи и отвличат в робство хиляди. През 1810 г. Свищов е опожарен и отвъд Дунава са отвлечени стотици българи. Пред 1812 г. градът е ограбен под командването на ген. Кутузов, бъдещия „победител” в отстъплението пред Наполеон.
През 1913 г. руският император награждава командира на румънския полк, който пръв форсира Дунава при Свищов и нахлува в България, разкъсана на три фронта срещу съюзниците-разбойници Сърбия и Гърция. Инициаторът и гарантът на антибългарската коалиция отново е Русия. Без нейната подкрепа нито Гърция, нито Сърбия биха се осмелили да се изправят срещу непобедените български войски.
След толкова коварство, подлости и унижения какво остава на националните ни водачи, освен да възкликнат: „Не ви щем ни меда, ни жилото!” Тази фраза, изпълнена с горчиво отчаяние, не е патент на продажника-рублофил Драган Цанков. Тя е изречена от сръбски патриоти, които също сърбат попарата на „големия брат”.
Строителите на нова България, учили на Запад или в Русия, вдъхнали въздуха на свободата и увлечени от напредничавите идеи на европейския свят, скоро след Освобождението разбират колко агресивна, нагла и двулична е имперската прегръдка на „матушка” Рус.
Русия измисля, прокарва и изправя на крака фалшивата македонска нация. Заради руската политика днешна България има почти двойно по-малка територия от Българската екзархия, очертана върху султанската карта като Българска автономия за Цариградската конференция през 1877 г., провалена от граф Игнатиев.
Един от създателите на Търновската конституция, юристът Татишчев, в прав текст чертае политическата стратегия на „освободителите” срещу млада България:
“…След като се убедим в предателството и измяната на българите, ние трябва да се отнасяме с тях като с врагове, без да се утешаваме с мнимите различия между настроението на народа и неговите водачи, тъй като в политиката всеки народ отговаря за своето правителство. Всичко, което Русия направи за България, трябва да бъде развалено. Целта на нашите усилия трябва да бъде не „целокупна” България, а подялбата даже на сегашното княжество между съседите му: румънци, сърби и гърци, с изключение на широката полоса по дължината на Черно море, която Русия може да поиска да остави за себе си…” При вестта за кланетата след Априлското въстание председателят на московското Славянско дружество Иван Аксаков възкликва: „Сега вече ще си вземем проливите!”. След Съединението същият „приятел” ще напише, че„всяко тържество на България е смърт за Русия”. На този българомразец е наречена улица в столицата. По ирония на съдбата там се намира и официалната сграда на Министерството на отбраната.
Известно е вековното (поне от три века насам) разграничаване на Русия от Европа. Може да се приеме, че това разграничаване и противопоставяне започва от момента, в който Московското царство (бившето угрофинско Москвалско княжество, по-късно за три века улус на Златната монголо-татарска орда) завоюва съседните славянски и не само славянски земи в Източна Европа, а по-късно и цяла Северна Азия. Присвоявайки си името на Киевска Рус, в която са обединени днешните украински, беларуски и западноруски земи, от 1723 г. тази държава започва да се нарича Россия или Российская империя. Кръстю Раковски:
„Пътят на Русия към Цариград значи за нас политическа смърт…, ако русите влязат още веднъж в България, под един или друг предлог, то те вече не ще излязат. Ний трябва да разберем, че опасността за нас иде от Русия и към нея трябва да водим една систематическа отбранителна политика, като се опираме на всички враждебни ней елементи. В разбирането на тази политика е спасението на България и рано или късно тази политика ще бъде политиката на голямото мнозинство на българския народ.“
Във вековната омраза на официална Русия срещу България прозират елементите на параноя, предизвикана от духовното, интелектуално и морално превъзходство на малка България над гигантската държава-сатрап, станала затвор и палач за стотици малки народи. Защото от малка България изостанала Рус получава книги, духовни водачи и християнски светци. Българи занасят плуг и учат мужиците да орат безплодните северни земи. Дядо Благоев им създава първата социалдемократническа партия.
Завиждат ни още от XV век, когато Иван Грозни разорява втората България, още жива на мястото на днешен Казан. България, която с огън и меч принуждават да се нарича Татарска автономна република.
Онова, което не успява да стори руският царизъм, стократно по-жестоко извършва съветският болшевизъм, нахлул в страната ни през 1944 г. Всяка година през кървавия септември, когато част от националните предатели подсмърчат със сладки спомени за „социалистическата революция”, почтените ни сънародници коленичат пред паметта на стотиците хиляди свои близки, унищожени в комунистическата месомелачка.
Може ли да имаме честни и равнопоставени отношения с Русия?
Вероятно, ако:
1.Русия най-сетне се разграничи от завоевателните действия на Руската империя на Балканите, признае пагубното отражение на 45 години комунизъм върху общественото ни развитие и 30-годишните хибридни операции срещу страната ни след 1989 г.
2. Признае, че нападението срещу България през 1944 г. няма нищо общо с войната срещу нацизма.
3.Обяви колко злато ни струва издръжката на руския окупационен корпус след Освобождението и след 9 септември 1944 г.
4.Върне архивите на Царство България и признае участието си в убийството на политици преди, по време и след комунизма.
Поне това.
