Откъс от книгата „Сини сърца“ на писателя Димо Райков
Авторът на книгата „Сини сърца“ писателят-емигрант Димо Райков ще раздава днес автографи на творбата си час преди мача „Левски“- „Черно море“ на стадион „Георги Аспарухов“.
Не може да има книга за „Левски”, в която да няма редове за палавото „синьо” дете – Жоро Соколов…
И ето ти го поредният парадокс на живота – Йогата, както наричаха привържениците на „Левски” своя играч, всъщност бе станал жертва тъкмо на този мач, за кoйто е моята книга. Да, той не игра в него поради контузия, но изпита най-силно и може би с цената на живота си този уникален мач. Соколов бе низвергнат след обединението между „ Левски” и „Спартак”, който бе отбор на милицията.
И футболистите ни станаха кой капитан, кой лейтенант, кой старшина, все с чинове от социалистическата милиция тогава. Поредното насилствено обединение, поредната гавра с отбора на народа.
Та как можеше тогава в ония „студени” времена да се остави на спокойствие някой, в случая макар и футболен отбор, да бъде свободен, след като западните станции месеци наред разнасяха в световния ефир – отборът на народа победи отбора на комунистическата армия на България… Кой можеше да си го позволи това?
И ето – обединението „дойде”, за да ликвидира отбора на народа, да смачка кълновете на свободата, както бе и преди години при смяната на името на „Динамо”…
А Йогата бе внук на царски служител, дядо му, Златан Соколов, бил телеграфист на царя. Как така враг на народа ще става служител на „народната” милиция… И започват интригите, и Соколето си отива от футбола… Само на 28 години… И го повлича тинята на живота – колцина биха издържали на подобни удари… И какво се получава в абсурдната българска действителност?
Роденият за футболист, синът на големия „син” вратар Апостол Соколов, младежът, известен с импровизациите си във великата игра, с неподражаемото чувство за радост от играта, футболистът, който е рекордьор в „синия” отбор с това, че е участвал само на 15 години в официален мач на „Левски”, който е и звездата на юношеския отбор на България, европейски шампион през 1959 г., вкаралият за „Левски” цели 104 гола, е оставен на произвола на съдбата, за да си отиде от тоя свят обиден и никому ненужен… Да, българска орис…
За него бях чувал какви ли не неща – колко бил своенравен, как бил непредсказуем… И в играта, но и в живота, да, той бил от ония хора, които ни се водят, ни се карат… Че баща му бил причина за неговата трудна съдба, че…
Но никой, дори и най-отявлените му критици, не можеха да отрекат самородния му талант, дарбата му да бъде голям футболист. Футболът е игра на колектива, но тя не търпи фалша – излезеш ли на терена, ти си вече пред погледите на Истината, тоест пред очите на хилядите зрители. И тук вече няма фалш, тук вече няма как да „финтираш” наужким противника, няма как да вкараш фалшив гол… Тук лъсва Истината. Затова и на терена Соколето бе неподражаем.
Всеки, който го е гледал поне в един мач, не може да не си припомни една обичайна картина – около него има по неколцина противникови играчи и изведнъж леко приведеният играч с орлов нос се шмугва и със сякаш залепена на върха на обувката си топка се промушва през купа, напредва и стреля във вратата…
Да, за него легендите не бяха една и две… Най-много си обичам оня разказ на „сини” привърженици как той нарочно понякога слагал своя москвич, това в ония години бе една от най-престижните марки леки коли, разбира се, съветско производство. Поставял колата си Соколето на мястото на вратата, отварял багажника, после отивал в центъра на игрището и без да се прицелва, просто по инстинкт пращал топката право в … багажника на москвича…
Аз имах възможността да общувам на живо с него. За съжаление, това се случи през последните години на живота му, когато големият майстор бе много болен, но все пак важното бе, че се докоснах до човека Георги Соколов.
Той бе наистина един от неподражаемите таланти на родния футбол. Соколето – всъщност това бе радостта от играта… Той бе един от малцината футболисти на този свят, за когото футболът бе преди всичко и просто една … игра… Не средство за печелене на пари и слава, не начин за лек и разгулен живот, не просто емоция и пилеене на време, а … радост от самата игра, от самото докосване на тялото ти до нейно величество Топката…
Гледах го тогава – там, в апартамента му… Бе истинска мъка да виждаш любимия си футболист, този, за когото цял живот си мислел, че е неподвластен на възрастта, как сега е почти обездвижен. Страданието бе утаено във всяко движение на този толкова обичан от левскарите човек. А сега лежеше свит от тежката болест одве, стенещ, това ми направи впечатление – личеше си, че се напряга, но болката бе извън него, това „ох” си идваше от само себе си… Да, забравен и никому ненужен… Една от милионите жертви на този наш уникален и геноциден преход, който обезсили моя народ и нанесе, а и продължава да нанася, жестоки рани на народа. А и на такива негови любими деца като Соколето…
Бяхме отишли група приятели от фен-клуба на „ Левски” в Народното събрание, водени от депутата Петър Георгиев, един влюбен до полуда в „Левски” човек, да му помогнем. Разбира се, знаехме, че е на легло, но никой от нас не очакваше да види тъкмо такава картина… Затова и се смълчахме при вида на Соколето – защо, нима този наш свят е толкова несправедлив, та носи и на тези, които цял живот са го дарявали с красота, толкова болки, и то в края на живота им? Пъргавият виртуоз с топката сега бе прикован жестоко и толкова, толкова обезсилен…
Това за мен бе непоносимо – да виждаш за първи път на живо своя любимец-футболист в такова състояние. Та той за мен в съзнанието ми бе винаги пъргав като пантера, еластичен, пращящ от енергия и страст към поредното виртуозно изпълнение на терена… И изведнъж – пред очите ти е …
Краката му, този негов неподражаем „инструмент” за създаване на футболна красота, сега бяха неговата най-голяма физическа рана, те му причиняваха жестоки, нечовешки болки, дори само при леко движение. Той лежеше почти неподвижен в бедния си апартамент – в едната стая той, в другата – болната му, също неподвижна тогава майка… Тъжна картина… А Соколето се опитваше да се шегува, да ни поразвесели, нас, здравите тогава люде, дошли да го посетят.
– За това „чудно” мое състояние днес трябва да поздравя ония мои пазачи, които така „спортсменски” ме пазеха, че след всеки мач излизах с куп синини, рани… Никога няма да забравя един мач в Станке Димитров, тогава така се казваше Дупница, един колега-футболист, няма да споменавам името му, направи „рекорд” – така ме удари, и то само веднъж, че кракът ми се счупи на … три места… Много са ме ритали, много са ме контузвали, но това счупване бе върхът…Очите на мъжа в леглото бяха побелели от болката…
Всъщност като че ли от всички Соколето бе най-голям оптимист в ситуацията. И макар че болестта бе изпила тялото му, очите му все още горяха. Погледна ме – изтръпнах! Гласът му бе леко одрезгавял…
– Райков, да знаеш само как ми се играе. Целият, как да ти кажа, се пропуквам от желанието да скокна, да поема топката, така-а-а, нали знаеш, с моя си финт…Една сълза се отърколи по скулестото лице…
– Да, да поема така-а-а, топката, ти знаеш как, нали, с гърди, това си е само мое поемане, да хлътнат навътре гърдите ми, да направят, как да го кажа, да, гнездо, нещо като легло за нея, топката, да е доволна тя, да е спокойна, че е попаднала на добро място, където не само я блъскат и тормозят, а обичат… Тя, топката, Райков, усеща кога футболистът, който се стреми към нея, е добър човек… Кога я обича… И му отвръща със същото, с обич…
За мен сигурно си чул какви ли не неща, че съм пройдоха, че съм пияница, че съм „отперена” работа… Виж сега, Райков, аз винаги съм обичал живота, неговите радости, но никога тази моя склонност не е била в ущърб на футбола, никога не съм си позволявал да страда заради някоя моя прищявка моят футбол. За мен животът бе винаги футболът.
Затова и толкова много страдах, и то така страдах, признавам си, че не можах да преодолея мъката и рухнах, когато ни обединиха със „Спартак”, когато моите съотборници станаха, по-точно направиха ги офицери, а мен като внук на враг на народа ме изхвърлиха, майната му на разните там звания, те ме лишиха от възможността да играя, лишиха ме от … моя живот… Не искам да говоря за този мрачен епизод. Но е истина, че след него рухнах.
Не искам нищо лошо да кажа за ръководителите ми тогава. Но да не направиш дори едно символично изпращане на един свой футболист, да го оставиш като куче на произвола… Е, това вече е… Затова се обръщам към всички хора, които по един или друг начин са заети покрай футбола. Ние, футболистите, сме като артистите, ние, дори и някои да не си признават, умираме за аплодисменти, това е нашата най-голяма и истинска награда.
Затова моята дума към футболните хора е – моля ви, не лишавайте никога ваш футболист, който и дори един мач да е изиграл с вашия екип, от сладката радост да му направите поне едно бегло изпращане. Ей, така, един букет с цветя да му подадете… Нещо, с което мен така и не ме почетоха…. И което ме боли винаги… Но какво да се прави, Райков, късметът ми е бил такъв. На мен, а и на играчите от моето поколение. Ние обичаме да се шегуваме – „ Не случихме на време. Нито да станем партизани, нито пък футболисти…” Да, шега, ама то си е чистата истина, Райков, това е…
Слушах превития от болката човек и усещах, че нито преди, нито пък след него ще чуя по-хубави, по-верни и казани с такова преклонение и обич думи за нея, Топката, футболната топка, която май всички забравяме… Чел съм много стихове на колеги за футбола, за омаята на тази чудна игра, но никога повече не чух думи, пропити с такова уважение и същевременно с такава любов към нея, футболната топка…
Чак сега, с годините, си давам сметка, че някои неща не могат да бъдат постигнати от уж всесилния човек на каквато и да е цена, че някои неща просто кацат на рамото ти. Така беше и при Георги Соколов – футболът от онова време го бе избрал! Той трябваше да бъде оня, комуто да даде възможност да изпитва радост от играта, а той пък от своя страна да я предоставя тази радост на публиката…
Това е нещо, което само Бог може да даде…
И той, Бог, бе отредил получателят на тази негова обич да бъде Соколето – да, „палавото” дете на „синия” футбол…
