Откъс от най-новата книга на твореца, който живее в Париж
Известният български писател Димо Райков, който живее в Париж, издаде новия си роман „Франция, разреши да те обичаме“.
„Този роман е отговор на ония българи, които наричат сънародниците си емигранти „предатели“, „изменници“… Прочетете го и си отговорете на въпроса: „Аз мога ли да изтърпя това, което са преживели тези хора?“ И тогава, сигурен съм, ще станете по-добри и по-топли към емигрантите си. Тоест, към себе си…“, казва Райков. Предлагаме ви откъс от романа:
„СЪБРАНИЕТО
В обявения ден и час всички те, бг-емигрантите в Париж, делегати на своебразното събрание, бяха дошли в хотела. Единствено липсваше Мадлен, която бе отскочила до болницата.
О, каква картина – влизат един след друг нашите герои, влизат – и странно е това – с някаква светлина в очите…
Трогателни сцени наистина – та някои от идващите в хотела за първи път бяха облекли костюм, като Асен например, други – за първи път виждаха от години сънародници, за първи път чуваха българска реч, която съзнателно са избягвали…
Георги Георгиев ги наблюдаваше и нещо като тръпка се утаяваше у него…
И ето – след минути той започва да пише, да бърчи чело, че малка ли отговорност е поел той в този сюблимен момент – да съчини на хубав френски език това необикновено писмо, чийто получател ще бъде не кой да е, а самият г-н Президент на Републиката! До дясното му рамо бе Писателя, от другата страна – Студента…
Трябва много, ама наистина много да се внимава, защото французите са бамбашка хора, те много държат на изказа, особено пък при такива писма – така-а-а, внимателно, да, с най-подходящия за случая израз, а и с хватка, за да хване „дикиш”, нали, да разчувства, да развълнува душата на президента. Че нали и той е емигрант, па макар и от второ коляно, нали и той още като дете е работел, за да се издържат с майка си …
Да, странна картина – там, в дъното-мазе на този западнал, евтин бг-хотел в центъра на Париж, носещ иначе странното име „В сърцето на Балканите”, около двайсетина мъже и жени на различна възраст, но с еднаква съдба, се бяха вторачили в един лист хартия, всъщност писмото до Президента…
Ето, Георги Георгиев пише, поспира, замисля се, пак пише… И се „излива”, ама как се „излива” мисълта му…
Уважаеми Господин Президент на Република Франция,
Пише Ви група български емигранти, за да разкрие чрез това писмо-вопъл едно от най-големите престъпления днес на Западния свят – убийството на Духа, на чувствителността у човека, за сметка на меркантилността!
Кой и защо е умъртвил порива към Свобода и Красота у нас, кой и защо ни лишава от възможността да живеем нормално – само защото сме родени в бедна балканска държавица – но това не е ли парексаланс дискриминация?
Как така едно човешко същество като всички останали ще бъде лишавано от най-насъщното за съществуването му – свободата на движение и избор, само заради това, че не се е родил по стечение на обстоятелството, да речем, в добрата стара Европа и днес и той, и децата му, а и внуците му да бъдат лишавани от правото на труд и избор на място за живеене?
Къде тогава отива идеята за единна Европа, за един хуманен и справедлив свят?
И трябва ли понятието „българин” да бъде повод за дискриминация?
Как така интелигентни мъже – учители, и то по френски език, например, поети и тъй нататък, възпитавали десетки, стотици български деца в любов към Франция, към Свободата и Духа, вече години наред са жертва на тази мизерия на Духа, и то не къде да е, а в столицата на Светлината – Париж!
Защо и кой позволява в свободна Франция да се дискриминират по най-долен и непочтен начин хора с крехка и наранима душевност, само защото идват в богатия Париж от една бивша комунистическа държава, изпосталяла от мизерия и нищета и ограбвана и сега от мафията!
Защо Западът си затваря очите пред това, което става в България, която все пак вече, дори и формално, е част от Европейския съюз?
Нима с нещо са виновни за незавидната си съдба няколко милиона българи в собствената си страна, та да бъдат третирани като престъпници, само защото са запазили капка бистрота в помътеното си от мизерията и комунистическите попълзновения над личността съзнание и стремеж към града-мечта Париж, към оня по-добър и по-хармоничен свят?
Кой лишава от правото на естествен избор за начин на живот един български интелигент, кой го закрепостява и го хвърля отново в устата на вълците от онова време, които и днес продължават не само да управляват, и то много лошо да управляват, но и да мачкат душата на българина, сега вече в качеството си на „почтени” бизнесмени и олигарси?
Нима човешкият живот не е един единствен и хора като нас нямат никакъв шанс да поживеят поне няколко години като нормални почтени граждани в една нормална и почтена държава като Франция – със своите права, но и задължения.
Ние не искаме нищо наготово, ние просто желаем да живеем нормално – да спазваме законите на страната Ви, да се трудим за нейното благо, да се радваме на мига… Да получаваме за труда си изработеното възнаграждение и така да си плащаме за всичко.
А в действителност срещаме на всяка крачка непосилни трудности и пренебрежение – и когато търсим работа, и когато отиваме в префектурата за „карт сежур”, тоест позволително за труд, както и за „карт витал”, за правото на лечение…
Кой и защо отново се опитва да натика хора като нас в ужаса на омразната българска действителност, където няма никакви правила и където, това вече Европа го разбра, мафията си има държава!
С какво велика Франция, всепризнатата държава на Духа, например, е по-различна от бившата комунистическа България, където властваше Законът за постоянното жителство, тоест щом си роден в едно градче или село, ти не можеш да отидеш да живееш на друго място!
Това Постоянно софийско жителство беше едно от най-мръсните проявления на съветския комунизъм – лишаването от възможността да живееш нормално и където пожелаеш! Това закрепостяване беше противоестествено и нечовешко. Щом си се родил на едно място, цял живот трябва да бъдеш в него.
И ето, сега Западът, и то най-свободната част от него, люлката на Свободата – Париж, се опитват да лишат няколко милиона българи и румънци от правото им на нормален живот, от правото им на труд?
Защо, кой и как е измислил този уродлив закон, лишаващ единствено българите и румънците от възможността да работят по специалността си, да бъдат нормални работници и служители? И това е чак до 1 януари 2014 година. Как така и кои го измислиха този така наречен „гратисен” период след влизането на България и Румъния още през 2007 година Европейския съюз.
С какво тогава Франция на Свободата е по-различна от оная България на Съветска Русия?
След като принципът на дискриминация по място на раждане е един и същ? Нима постоянното софийско жителство не е равносилно днес на прословутите КАРТ ВИТАЛ И КАРТ СЕЖУР, все инструменти на властта да тормозят и обезличават всеки човешки порив към Свобода?
Нашата съдба на шепа емигранти, както и на хиляди като нас българи и румънци, трябва да стресне позакърнелите усещания на някои от французите, трябва да им напомни, че тяхната страна е била един от малкото морални стълбове, които са помогнали в световната история тъкмо на хора като нас в този момент да съумеят да преодолеят страшните проявления на комунизма и да оцелеят.
Мисълта, че там, някъде, съществува страната на свободата, братството и равенството, на човешката солидарност, че съществува Република Франция, ни крепеше и в най-трудните мигове, даваше ни куража да преживеем и най-лошото!
И ето ти го него, парадокса – сега, когато България е член на толкова дълго мечтания Европейски съюз, когато тя е част от голямото европейско семейство и когато, както казахте лично Вие, господин Президент, в знаменитата си реч на 4 октомври 2007 г. пред студентите от Софийския университет, вече не е сама и може да разчита на помощ от останалите европейски държави, тъкмо сега нейни граждани са малтретирани и духовно, и физически, само защото искат просто да живеят човешки в така прокламирания „свой” общ дом – Европа?
Защо и кой не ни позволява на нас, бг-емигрантите, поради рестрикциите специално за българи и румънци в закона на Франция, които работим преобладаващо като миячи на чинии и строители, макар и някои от нас да имат завършени по две висши образования, днес да бъдем нормални граждани с нормално право на труд и почивка?
Ние не искаме нищо специално и нищо даром – просто желаем един нормален, човешки живот! Защото човешкият живот е един-единствен, нали, г-н Президент?
Тук Георги Георгиев въздъхва облекчено, поставя листа пред очите си, поотдалечава го, пак го поглежда, пак чете… Да, писмото е готово!
Е, почти готово. Защото трябва финал, силен, запомнящ се финал, нали?
И Георги Георгиев развълнувано започва пак да пише, този път устните му, беззвучни досега, вече не издържат на напрежението и на глас повтарят току-що написаното:
Г-н Президент на Република Франция,
Моля да ни помогнете не толкова да имаме право на квартира, на работа, а просто…
Тук Георги Георгиев изведнъж спира, нещо го задушава, ох, ще се пръсне вътре в него, после като че ли някакъв хрип се изстрелва отвътре, от най-дълбокото… И продължава писмото…
РАЗРЕШЕТЕ НИ ДА ОБИЧАМЕ ФРАНЦИЯ!!
Разрешете ни да дишаме въздуха на Париж свободно, да се докосваме до нормалния живот – нещо, което така и не успяхме да усетим в нашата страна…
Моля, Франция, моля, Париж, не ни отнемайте това наше изконно човешко право!
МОЛЯ, ФРАНЦИЯ, РАЗРЕШИ ДА ТЕ ОБИЧАМЕ!
Оставащи с надежда и смирена почит:
Вдига очи Георги Георгиев, там, в крайчеца им, се появява влага, после тя лекичко, така-а-а, с облекчение се търкулва по бузите му…
Той не я избърсва. Не избърсват лицата си и останалите – една странна общност от развълнувани в този момент хора.
Общността на нежните…
Там, долу, в едно от бедняшките подземия на долнопробния парижки хотел, носещ още по-странното име „В сърцето на Балканите” всички делегати на събранието, разлюлени, бяха вперили очи в листа.
„ФРАНЦИЯ, РАЗРЕШИ ДА ТЕ ОБИЧАМЕ?”
Какво беше това?
Зов, проплак, стон…
РАЗРЕШЕНИЕ ЗА ОБИЧ!?!
Парадоксално – тук, в центъра на столицата на най-демократичната страна, в най-свободния град на света, се бяха събрали на нещо като събрание една толкова своеобразна и никъде на друго място несъществуваща общност от хора.
В случая това бяха емигранти от България, от една посткомунистическа държава, живяла цели четиридесет и пет години в клещите на един неистов с омразата си режим на Съветската империя. Те бяха дошли тук, в Париж, с цената не невъобразими лишения, водени преди всичко от любовта си към Франция!
И ето ти го парадокса – идваш при възлюбената си, при оная, за която си мечтал през целия си постен животец, която ти е била почти единственото упование в ония трудни години и мечтата по която всъщност те е спасила.
Идваш просто да поживееш и ти поне мъничко като един обикновен, нормален човек в нормална страна, с нормални правила и закони – не, не да крадеш, не да убиваш, не да трупаш богатство с цената на какво и да е било, не, единственото ти желание е да … обичаш Мечтата си!
И изведнъж те поливат сякаш с вряла вода – не, ти нямаш право тук да живееш!
Как така?
Ето, виждаш колко е пренаселен Париж, колко и какъв народ от цял свят се е изсипал тук. Араби, африкани – ние тях не можем да върнем, те са от наши бивши колонии, ние имаме да изкупваме вина спрямо тях, пък и те повечето знаят нашия език и порядки. А вие, българите и румънците, уж сте в Европа, ама май че не сте. Ето, всички са пропищели от вас, крадете, не искате да работите, за вас мнението е, че сте мързеливи, чакате само на нашата социална система и я изсмуквате.
А и съгласно европейските разпоредби вие нямате право да работите тук, само определени професии, иначе ви трябва „карт сежур”. Да, вие, българите, нямате право да работите като нормалните хора във Франция!
И какво излиза – че ти всъщност нямаш право на … любов!
Да, не ти дават възможност да обичаш, дори и онова, което наистина обичаш! Онова, за което си мечтал, страдал, плакал… Ти не искаш право на взаимност, не, просто искаш и ти да обичаш…
И то в страната, която е обект на твоята любов. И в която почти на всяка сграда отдалеч можеш да видиш толкова примамващите думи: „Свобода, равенство, братство”!?!
Стояха бг-емигрантите, всички до един облечени в най-новите си представителни дрехи, гледаха красиво написаните думички-мъка и нещо така отвътре взе да ги сгрява, да им става топло, ама много топличко…
И тогава, като по дадена команда, всички тези нещастни същества вдигнаха глави, какви хубави очи имаха повечето от тях, всъщност кога ли те друг път се бяха вглеждали един в друг?
Гледаха се взаимно бг-емигрантите – миг-два трая всичко това, после се усмихнаха – първо грейна лицето на вечния оптимист бат Рафаел Алмалех, последва го Студента, после Мартин Кюлеков, Чочо от Провадия, както и останалите – Сашко Булът, зад него надничаше пълничката Анжелик, Пешо Барона, Венци, Писателя, Асен директорът, до него Малина, която толкова хубаво умееше да пее онази песен, да, същата – „Защо не ме ожениш, мале…”, Учителката,Тошко Кобая, Нелина с двете образования и оня неин разказ за „дофис-погребенията”… Ха, ето ги и… О, Господи, та това бяха баба Еленка и дядо Велико, пристъпват от крак на крак, държат здраво подобията на гъдулки, тяхното безценно „оръдие на труда”, в краката им коте и куче… Но сега и тези несретници бяха усмихнати, така-а-, подмладени…
Да, в тези мигове тези български емигранти в Париж вече не бяха НИЧИИ, те не бяха „иригулие”, тоест НЕЗАКОННИТЕ, не бяха „районе”, тоест ОТЛЪЧЕНИТЕ…
В момента те бяха автори на Писмото до Президента!
И настана най-тържественият момент…
Георги Георгиев със странно усещане за топлота, личеше си по очите му, както и с нещо като страхопочитание, извади от портфейла си снимката от вестник „Стандарт” от посрещането на президента на Франция, както и хартиената изрезка с лика на Айфеловата кула.
Да, оная снимка и оня изглед…
Приглади ги по навик, така, както се милва нещо любимо и ценно… После ги прикрепи към листа…
– Страшен си – не сдържа възхищението си Мартин Кюлеков – Сега вече няма начин да не хване дикиш! Ще се досети той, г-н Президента, той е умен човек, как няма да си спомни за вашата среща!
– Ей, какво щяхме да направим – удари се по главата Георги Георгиев, който почти бе наплюнчил устни, за да залепи плика. – Че къде писмо без подпис? Кой ще му хване вяра?
И останалите го погледнаха стреснато – да бе, че как такъв пропуск ще допуснат…
И всички, един по един, се изправиха в тясната схлупена стаичка-дупка на подземието на хотела „В сърцето на Балканите” и зачакаха реда си да „ударят парафа”…
Така-а-а, внимателно, с всичките му салтанати и заврънкулки на подписите им.
Повечето гледаха стреснато пръстите си – та откога не се бяха подписвали?
Чакаха чинно, после пристъпваха още по-тихо и благоговейно, сякаш вършеха някакъв ритуал, да, ритуала на живота си …
И изправяха снага подгърбените до преди миг хора – да, сега те вече бяха наистина други, тоест истински жители на тази земя, законни, с всичките му разрешения-документи…
Ей, ама това е страшна работа, голяма – да живееш във Франция законно, да имаш всичките документи…
Беше наистина невероятна картина…
Там, в парижкото подземие, група, каква ти група, просто представителна извадка от бг-емиграцията в Париж, подбутваща се и усмихваща се с крайчеца на устните си, се бе наредила и чакаше реда си, за да „удари парафа” под заветното писмо-послание с получател Президента на република Франция…
– Така-а-а – каза Георги Георгиев, когато и последният сложи подписа си. – Сега ще почакаме Мадлен. Тя ще дойде всеки момент, отскочи до болницата за няколко минути, тя идва, подписва се също и го пращаме, нали?
– Нали… – хорово отговориха останалите.
И усмивка, една обща, необикновено топла усмивка просветли схлупеното стайче.
И тогава Писателя вдигна ръка:
– Мога ли да взема думата?
– Разбира се, че може. Че има ли събрание без въпроси? – усмихна се Георги Георгиев.
Е, сега вече наистина това бе истинско събрание, виж само каква активност, че и разни там процедури, абе, интелигентни сме това, българите, няма спор…
– Ами ако г-н Президента вземе, та ни извика, след като получи и прочете нашето писмо? Тогава какво ще правим?
Всички замръзнаха.
Да бе, как не се бяха сетили за едно такова просто нещо?
После всички, ама наистина всички до един, се усмихнаха.
О, колко светли бяха тези усмивки…
Да ги извика там, в Елисейския дворец, той, да бе, самият той, Президента на Република Франция…
Георги Георгиев погледна към Писателя:
– Е, добре, в такъв случай ти какво предлагаш?
– Ами, ако г-н Президента ни извика при себе си в Елисейския дворец… – започна Писателя…
– Елисейския… – шепотът бе приглушен, но тръпен… – Елисейския…
Писателя продължи:
– Та ако той, г-н Президента, ни извика при себе си, в Елисейския, ние трябва, според мен, да повдигнем всеки по един въпрос. Ето, аз ще говоря за това как Франция би могла да помогне на бг-писателите-емигранти…
– А пък аз – пое от въздуха думата Асен директорът – ще го запозная с предложението си как да бъдат използвани най-добре хора като мен, учители с висше образование, което тук не признават…
И така един след друг те, бг-емигрантите в Париж, делегатите на своебразното събрание, изпращащи писмо до Президента, „откъртваха” от себе си мъката си, своя вопъл по един нормален живот в една нормална хубава страна – делово, кратко, точно…
– Браво – похвали ги Георги Георгиев – така ви искам и в Елисейския дворец – кратко, ясно, точно, с „пръст в раната”! И няма начин тогава г-н Президента да не разреши нашите проблеми!
– Няма, няма… – сякаш ехото повтори последната дума на Георги Георгиев…
И тогава се появи Мария, неизменната приятелка на Мадлен. Похабеното, някога красиво лице на добрата жена бе пребледняло.
Всички усетиха, че нещо недобро бе станало.
И, естествено, то лошите неща обикновено толкова бързо се отгатват, познаха.
Мадлен била починала.
– Ама как така – чу се в изведнъж натежалата тишина гласът на Писателя – Че аз оня ден пих кафе с нея, рецитирахме стихове, за радостта от живота… Ама как така?
Въпросът му бе най-малкото неуместен. Защото всички знаеха, че Мадлен е безнадеждно болна, че е въпрос на дни, дори на часове нейното отлитане от този свят… Да, те знаеха съдбата на сънародничката си… Още повече и при това половинчато лечение… И все пак…
Сега тя бе наистина мъртва.
Мъртва.
И не можеше да подпише Писмото до Президента…
И изведнъж всички се стреснаха.
От един-единствен, кой знае защо, забравен до този момент въпрос.
Всъщност кому и защо бе нужно това писмо?
Писмо-индулгенция от кого и защо?
След като има смърт, след като само за един миг всичко това, считано от теб за алфата и омегата на тоя свят, се разпада и запокитва някъде в небитието, кому вече са нужни тези „карт витал”, „карт сежур” и още куп подобни „творения” на жестоката чиновническа мисъл? Документи, които те правят „законен” в един май незаконен, временен свят, в който ти си просто прашинка…
Странна и нелепа ситуация – те, захвърлените и изоставените от съдбата, в последен изблик на отчаяние, примесено с надежда, искат от Президента на Франция не толкова индулгенция за живот, а РАЗРЕШЕНИЕ ЗА ОБИЧ?!?
Разрешение да обичаш някого, когото ти всъщност обичаш, откакто се помниш?!?
Разрешение за обич, заради която си преживял толкова трудности в сивичкия си живот, предопределен от съдбата.
Но нима той, Президента, притежаваше подобно свръхмогъщество, за да им го даде това разрешение? В състояние ли бе той да го направи?
За всичко се бяха подготвили при осъществяването на този последен свой проект-шанс бг-емигрантите, но се оказа, че те бяха забравили най-простата и логична подробност от уредбата на този наш свят – че над Президента, над върховния глава дори и на велика страна като Франция, стои друг, да, Всевишния, който само в един миг може да разреши всичките им земни проблеми.
Като ги прибере при себе си…
Както вече бе сторил с Мадлен.
О, наистина странна и непосилна, дори и за най-гениалния художник картина – там, на дъното на този петоразреден парижки хотел-катакомба, те, бг-емигрантите, скупчили глави, гледат, сега вече с изгаснали очи, в една-единствена точка, тоест в листа хартия пред тях, тоест Писмото до Президента…
Толкова труд, толкова надежди…
В този миг капка влага прокапва върху хартията.
Да, върху този нищо и никакъв, иначе бял, но сега вече поомачкан лист хартия.
Върху който бе паднала капка влага, тоест сълзата на Георги Георгиев за Мадлен.
Но само заради нея ли?
След частица от секундата към тази капчица солена несретна българска мъка се прибави още една, после още една, още…
Писмото на бг-емигрантите в Париж, тоест на НИЧИИТЕ, до Президента, да, писмото-последна капчица надежда, вече лежеше удавено от солените капки влага на емигрантските сълзи…
Удавено и никому ненужно.
Като тях самите.
И тогава Георги Георгиев проумя – тези хора, събрани „от кол и въже”, както и той самият, никога повече нямаше да бъдат тук, в този състав. Това той го бе усетил с цялото си тяло. Усетили го бяха, и това той знаеше, и хората около него.
Георги Георгиев в просъница грабна писмото и всичко останало около него, в някакъв транс го пъхна всичкото това нещо в плик.
И не разбра как изкачи на един дъх – откога не го бе правил това – стълбите на хотелското мазе.
Навън го парна току-що изгрялото слънце.
Но емигрантът вече нямаше, да, нямаше сетива за неговата светлина и топлина.
И побърза пак да хлътне в тъмнината, този път в хладното тяло на метрото.
Далече, колкото се може по-далече… – говореше позата на тялото му.
Пред входа на метрото Георги Георгиев се спря, бръкна във вътрешния джоб на сакото, извади пощенския плик и го хвърли върху асфалта.
ЕПИЛОГ
Отнякъде се появи вятър, ех, този почти вечен парижки вятър, той подхвърли във въздуха падналия плик и се заигра с него.
Едно дете, по всяка вероятност клошарче, от ония българчета и румънчета, напълнили напоследък Париж, се наведе, вдигна плика.
От него изпадна парче хартия, тоест писмото, да, писмото, с прикрепени към него една снимка и изрезка от рекламна брошура-изглед на Айфеловата кула…
Да, символът на Париж. Окъпан в светлина…
Детето се изправи, втурна се:
– Ей, мосю, загубихте нещо… – викна малкото човече.
Но изведнъж, кой знае защо, насред своя устрем, то се спря.
Почеса сплъстената си коса.
Гледа хлапето миг-два листовете хартия, изписани ситно, гледа тази снимка с непознати на нея хора, гледа и изрезката с Айфеловата кула… Е, кой не познава Айфеловата кула…
После пъхна хартиената изрезка в джоба на прокъсаното си яке.
И тръгна.
Към противоположния на Георги Георгиев изход на метрото.
Откъдето струеше, странно защо, музика, примесена със … светлина.
Оскъдна, но все пак светлина – лъчите на все по-смело изгряващото слънце…
Да, оная толкова позната, толкова примамваща парижка светлина…
София – Париж
2008 – 2012 г.“
Димо Райков (1954) е автор на книгите „Стълба от камък“, разкази, 1983; „Жребият“, повест, 1987; „Мигът на невестулката“, разкази, 1989, „Писма до мъртвия брат“, роман, 1993; „Пансионът“, роман, 1995. От няколко години живее в Париж, където създава триптиха за Града на светлината: „Париж, моят Париж…“ (2006), претърпяла няколко издания; „BG емигрант в Париж“ (2008) и „55 тайни на Париж“ (2009). През 2008 г. издава „Писма до мъртвия брат. Пансионът“. Следват сборникът с разкази „Кестени от Париж“ (2011) , романът „Реката на смъртта“ (2012), „Диагноза: Българин в чужбина“ (2014), „Сини сърца“ (2015), „Париж – радостта от живота“ (2016).
