Лицемерният плач за „свободата на словото“

Не искам да съм масовка на дирижирани протести

0
2149
журналисти
Остава да се доразчисти терена

Защо няма да отида на протеста в защита на журналистиката в сряда

Стефан Ташев

Вече трети ден ехти лицемерният плач в защита на „свободата на словото“. Както винаги той се лее предимно в социалните мрежи, където всеки е великан. Най-гласовите в защита на българската журналистика, което си е едно измислено понятие, са хората, които довчера ни наричаха „медийни боклуци“, журналя, хиени и какво ли още не.

Сега всички са загрижени за „свободата на словото“. Заплахите на Антон Тодоров към водещия на „Здравей България“ Виктор Николаев са факт, както и ултиматумът на вицепремиерът Сименов също. Но реакцията е неадекватна. Търси се средството, а не причината.

Изпълненията на Тодоров и Симеонов се дължат на тяхното политическо „новобранство“ в управлението на държавата. Преди няколко месеца в същото студио по същото време Николаев разговаряше с Йордан Цонев, известен в седесарския си период като Данчо Ментата.

Та Ментата също отправи заплахи към водещите, там тогава беше и Ана Цолова свалена от екран със съмнителни обяснения от телевизията, от името на господин Пеевски. Само, че Цонев е шлифован вече в политиката, знае как стоят нещата, как се оказва натиск върху медиите, но го прави завоалирано. Тогава протести в защита на свободата нямаше.

Нито срещу Цонев, нито срещу ДПС. Между другото докато бе в СДС Ментата бе подложен на „журналистически разследвания“-имоти, пари, доходи, къщи и т.н. Същото беше и със сивият кардинал на синята партия Христо Бисеров.

Когато двамата избягаха от СДС и пристанаха на Доган-журналистическите разследвания някак спряха. Може би защото двамата дългогодишни депутати са обеднели ? Или пък покрай Доган те получиха своята закрила ? Мистерия.

Журналист съм от 23 години, половин година работих само на хонорар, без заплата, за да се докажа в зората на скромната си кариера. Без никаква героика и патетика мога да кажа, че съм заплашван десетки пъти-къде с уволнение, къде с живота ми. Все пак съм криминален репортер.

Това ние е работата просто. Вадили са ми пистолети в лицето и мутри на Самоковеца и на Маргините. В „Демокрация“ ме заплашваха с Иван Костов, той сигурно въобще не ме е чувал, в „24 часа“ ме заплашваха и нотариуси и обикновени мутри. Повярвайте ми няма никаква героика.

Но да се върнем на Ментата. Ще разкажа една случка свързана с него, за да разберете как работи смазаната отдавна машинка за натиск върху медиите.

Преди години съм в почивен ден, въпреки, че всички колеги знаят журналистът рядко има такъв. Звъни ми телефонът, обажда се мой информатор от МВР. Казва ми има странна случка с Йордан Цонев. Тази нощ е запалена вратата на апартамента му в баровски квартал на София. Залята с бензин. Няма репортер, който да пропусне такава информация. Обаждам се в редакцията и казвам на колегата за какво става дума. Цари оживление, чакаме да направим само „наш“ удар срещу конкуренцията. Тогава между вестниците имаше такава.

Отива колегата на адреса, разпитва съседи, информацията се потвърждава. Но…попада директно на самия Цонев. Разбрал за какво става дума той директно заплашва колегата с главния редактор, нарежда му да напусне незабавно блока.

Явно е следвало и обаждане на „когото трябва“, защото ни бе наредено да не се занимаваме повече с този случай. Това е. Няма плач в защита на свободата на словото, няма нищо. Просто час от работата ти. Така сме свикнали.

 Ето вчера бившата депутатка Татяна Дончева и тя защити свободата на словото. Преди години обаче не мислеше така. Като зам. шеф на вътрешната комисия и председател на подкомисията за контрол над спецслужбите г-жа Дончева се обаждаше по редакциите, за да недоволства от едно или друго написано изречение, което на нея не й харесва. И да иска репортерът да не бъде пращан да отразява вътрешната комисия. Но сега времето е различно, а г-жа Дончева е забравила тези неща. 

А случката с Ментата е само един щрих. Това е всекидневие. Затова казвам, че е лицемерие този сегашен плач за свободата на словото. Всички знаят за какво става дума, но всички ги устройва и си траят.

Защото с настъпването на „ерата на КОЙ“ медиите минаха в друга орбита. И друг път съм писал, че тази политико-икономическа групировка, чието лице е Пеевски, изкупи почти всички медии в страната, не да ги развива, за да ги източи и обезличи. Тази групировка не е инвеститор, а ликвидатор. Това се случи в последните пет-шест години.

Резултатът- в момента в медиите работят необучени, да не казвам по-тежки думи, некомпетентни хора. Точно такива трябват. Лека полека изчезнаха коректори, редактори, на кого по дяволите са нужни, и най-важното компетентните хора в различните ресори.

Репортерите са неподготвени, защото няма кой да го направи.

Изчезнаха международните редактори и затова у нас всякакви глупости от съмнителни чужди медии се приемат за чиста монета. Журналистиката, онази с правилата и сериозното бачкане, се сведе до плюене във фейсбук.

Когато Пеевски и групировката зад него гонеха цели редакции от по 80-100 души на улицата, ще посоча вестниците „Експрес“, „Новинар“, но има още много други, нямаше протести, нямаше нищо. Защо сега протестираме.

Останалите медии извън обсега на КОЙ, се финансират от друга групировка, но отново на хора със съмнителен морал. Т.нар. Медии на Прокопиев.

Малцина знаят, че Прокопиев и ко започнаха възхода си заради смачкването на вестник „Демокрация“, което се вършеше от самите собственици на вестника-политиците от СДС. Това ако не е нонсенс здраве му кажи. Знам го, защото го изпитах на гърба си и го видях с очите си, в последните години на „Демокрация“ бях заместник-главен редактор.

Икономическият възход на групировката на Прокопиев също достигна върха си по времето на управлението на Иван Костов. Но това е дъвкано много пъти.

Та присмял се хърбел на щърбел. Хората на Прокопиев са завзели всички места в европейски програми и контролират средствата от фондации за разследваща журналистика. Те държат и Асоциацията на европейските журналисти, която пък организира протеста в сряда в защита на свободата на словото.

Затова и няма да отида там, не че това е важно за някой. Не искам да съм масовка на дирижирани протести и да стоя до вечния протестиращ Йоло Денев на площада. Нищо лично към Йоло Денев.

Малцина знаят, че на първия, истински, спонтанен протест срещу назначаването на Делян Пеевски за шеф на ДАНС на 14 юни 2013 г.пред Министерски съвет беше пълно с колеги журналисти от медиите на Пеевски. Без страх, без организация.

Това въобще не бе споменато от телевизиите например, които работеха тогава в режим „горе-долу Стамболов“ и не знаеха къде духа вятърът. От няколко месеца малцината останали журналисти във вестник „Стандарт“ опитаха да протестират, защото не са получавали заплати от месеци. Нищо, че синът на шефката им кара лумузина за 300 000 евро. Някой обърна ли им внимание ? Свободата на словото нещо ? Нито вопъл, нито стон.

Защото българската журналистика вече е дъно, даже под дъното. И плачът за свободата на словото е закъснял. Всичко стана един алъш-вериш на шепа хора, превърнали се от обикновени журналисти в социалистическите медии в медийни олигарси. Край тях пъплят и техни имитатори и подражатели, които ги плюят, но искат да са като тях. Олигарсите решават, според корпоративните им лични интереси, какво да излезе в медиите, кой да бъде оплют и кой хвален.

Те сами плонжират в краката на властимащите, сами се предлагат и да плачат за свободата на словото сега вече е нелепо. За тях журналистите са просто служители. Както казал на подчинените си, които мрънкали за забавяне на заплати, един медиен барон: Дреме ми, като не ви харесва, мога и сам да си правя вестника. Това е. Гордите декларации, протестните постове и всичко останало е ден до пладне и утре ще бъде забравено. За съжаление.