Беровизацията на „Промяната“

0
372
Любен Беров бе премиер на страната през 1992-94 г.

Партията на гротескния Кирил Петков, присвоила си конюнктурно термина „промяна“, всъщност ни заля със сярната киселина на некомпетентността, безпринципността и тоталната неспособност да се управлява

радев
Борислав Цеков

Борислав Цеков, „Труд“

В края на 2020 г. десетилетното управление на ГЕРБ и Бойко Борисов вече беше изчерпано морално и политически. Беше създало своя номенклатура във властта, която живееше с измамното плутократично усещане за непогрешимост, несменяемост и всепозволеност. Страната наистина се нуждаеше от реална политическа промяна и смяна на караула, а ГЕРБ – от престой в оздравителния „санаториум“ на парламентарната опозиция. Защото силата на демокрацията е тъкмо в това – да не позволява на никоя политическа конфигурация да се увековечава във властта и така да заживява прекалено дълго в някакъв собствен свят, отдалечен от реалностите „там долу“, сред хората.

Но вместо промяна, у нас дойде „беровизация“ на управлението.

С този термин традиционно у нас се обозначава опасността от възпроизвеждане на политическата ситуация от периода 1992 г.-1994 г.

Тогава, след преструктуриране на парламентарното пространство, с ключовото участие на тогавашния президент – д-р Желю Желев, който катализира свалянето на правителството на Филип Димитров, партийният терен се фрагментира (разцепление на СДС и роене на „пропрезидентски“ формации) и беше излъчено с мандата на ДПС и с гласовете на БСП и новите формации на пръв поглед „непартийно“ правителство начело с проф. Любен Беров.

Настъпи политическо безвремие, зараждаща се олигархия, начело с „Мултигруп“, разгърна се мащабен грабеж на публични ресурси. Беше време на силови групировки, рекет и ново обедняване на широки обществени слоеве. Време на разруха в селското стопанство и промишлеността. Правителството на Беров беше мозайка от икономически и клиентелистки интереси, които бяха феодализирали министерствата.

Липсата на ясна политическа и идеологически мотивирана парламентарна подкрепа за това правителство създаде в обществото тягостното усещане за задкулисие. Още тогава употребих в печата този термин, който доста години по-късно някои самонадеяно обявиха, че първи са въвели в обществена употреба. Управлението се крепеше на някакво смешение на десни и прозападни либерали с анти-НАТО социалисти (БСП по това време все още беше против членството в пакта!). Външната му политика беше обвита в гъста геополитическа мъгла.

Тези процеси бяха обозначени като „беровизация на управлението“, макар сам по себе си иначе уважаваният проф. Любен Беров да не заслужаваше името му да става нарицателно за такива негативни развития. Но политиката и обществените възприятия имат своята неумолима логика.

Така в началото на „Великата депресия“ общественото мнение в САЩ олицетворява съвсем несправедливо кризата с действащия президент Хърбърт Хувър.

И нарича „хувървили“ изникналите като струпеи из градовете на Америка гета, сковани от подръчни материали, в които намират убежище хиляди, изгубили домовете си от недоимък.

Пак тогава стават обичайна гледка „хувърмобилите“ – автомобили, теглени от коне заради липса на пари за бензин. Извадените празни джобове пък са наричани „хувърови флагчета.

Но да се върнем на беровизацията.

През годините често са правени повърхностни сравнения, според които „беровизация“ се задава само когато среди и субекти, свързани с онези, които навремето излъчиха и крепяха правителството на Беров, отново посягат към властта чрез някакви плаващи мнозинства в парламента. Щом субектите и средите са други – няма беровизация, според подобни сравнения. Но ако искаме да разглеждаме процесите в дълбочина, а не да се плъзгаме само по повърхността и обикновеното хроникьорство, без съмнение трябва търсим идентичност или поне сходства в съдържанието на процесите и факторите, а не просто в табелките с наименованията на субектите, които ги движат.

Ако започнем подобен анализ, то със сигурност ще стигнем до извода, че вече повече от година България живее в условията на нова беровизация на управлението. Плаващи мнозинства, продуцирани повече или по-малко с президентска намеса, вавилонско смешение на ценности и идеологии, намерило изражение в противоестествената четворна коалиция на „промяната“ – русофили с русофоби, комунисти с антикомунисти, патриоти с космополити.

И всичко това, за да се отприщи безогледен клиентелизъм, феодализация на властта, незапомнена шуробаджанащина и похищаване на значими публични ресурси в частен интерес.

Правителството на Кирил Петков, което доведе до разцвет тези гнойни процеси, беше кулминацията (поне засега!) на новата беровизация на властта. И за капак – същата геополитическа мъгла, като по времето на кабинета „Беров“, се спусна и сега над България. Едно правителство – няколко външни политики. Един вицепремиер „гони“ Митрофанова и определя Русия на Путин като заплаха, а в същото време вицепремиер и неговата партия обявяват Митрофанова за „приятел на България“, а пПутинова Русия – за „приятелска държава“. Буламач.

Истината е, че правителството на Кирил Петков е само фасада, зад която се сблъскват противостоящи олигархични и геополитически интереси.

Това е беровизацията на XXI век. Беровизация на „промяната“. Бедата е, че крещящата обществена необходимост от реална промяна и нов тип политика бяха погребани от беровизираната „промяна“.

И партията на гротескния Кирил Петков, присвоила си конюнктурно термина „промяна“, всъщност заля със сярната киселина на некомпетентността, безпринципността и тоталната неспособност да се управлява – ако не добре, то поне смислено, справдливите ни очаквания нещо в държавата ни да се промени към по-добро. Те изпразниха от съдържание и дискредитираха самото понятие за промяна в българската политика по същия начин, по който почти същите кръгове, съчетали се в „Реформаторския блок“, преди това дискредитираха понятието „реформи“.

Беровизираната „промяна“ обрича България на ново безвремие. Защото дори в условията на фундаментален геополитически разлом, изведен на преден план от руската агресия срещу Украйна, у нас енергията и капацитетът за истинска промяна са фрагментирани. Вместо, както повтарям от години, консолидиране на разнородните, но единомислещи поне по фундаменталния политически въпрос – към кой свят принадлежи България – обществени сили и среди, партии и организации, лидери на обществено мнение и пр.,

доминира тотално политическото сектантство и глуповатото, но пък всепоглъщащо самомнение на всяка отделна политическа секта или отделен сектант,

че те и само те са от страната на „доброто и светлината“, а всички останали непременно са от страната на „злото и тъмнината“. Примитивното мислене, че политиката днес е някаква битка между „орките“ и „елфите“, неспособността да се градят мостове, да се води принципен политически диалог, обрича България на тежки времена.

А както беше казал някога поетът – може, по-иначе може…