Русофилските лъжи за създаване на българска държава на 3 март 1878 г.

0
434
освобождение
С отбраната на Шипка българските опълченци спасяват руската армия от пълен разгром.

„От никъде помощ не можем да чакаме, нито пък да желаем, каквото направим, сами да си го направим, така е по-редно и за нази си е…“, пише Васил Левски в писмо до д-р Константин Робев в Охрид от 6 август 1872 г.

Янко Гочев

Янко Гочев, историк и юрист, zonanews.bg

Отново е 3 март и отново всички русофили историци и политици от всякакъв цвят и спектър в общ антибългарски хор започват да заблуждават и лъжат българския народ за събитията, случили се в Сан Стефано преди 143 години на 19.02.1878 г. (ст.ст.). Русофилската интерпретация на историческите събития от миналото ни създава винаги една дълбоко погрешна и невярна представа за много събития и личности в българската история. Всъщност русофилският модел на нейното интерпретиране не е научен.

Това е антинаучна комбинация, в която влизат внушения, удобни за руската пропаганда, много често обидни за българите (примерно Левски е предаден от целия народ, който нищо не направил да го спаси!?), манипулации, фалшификации и откровени лъжи и дори създаване на неверни „исторически факти“ (например за участие на българи на церемонията при подписване на прелиминарния договор в Сан Стефано), без същите да са отразени в документи.

Крайният резултат е формиране на изцяло погрешна и невярна представа за българското историческо минало, с която постоянно се облъчват българите, за да бъдат превърнати в послушни за Москва русофили антибългари.

Прилага се всъщност това, към което се е стремял българомразеца ген. Николай Игнатиев и това, което той е записал на страниците на „Записките“ си. Те са публикувани на български език още през 1986г., но почти никой от официалните историци не чете. А трябва, защото под перото на този голям българофоб излизат следните признания за целите на руската имперска политика по Източния въпрос и спрямо българите: „За да бъде властта ни здрава и да не изисква постоянно извънредно напрежение от наша страна, е необходимо да държим в нравствено подчинение съседните области и да превърнем българското и гръцкото население, от една страна, и арменското, от друга, в послушно оръдие на руската политика и в постоянни съюзници, като унищожим всякаква възможност за преминаването им към враждебния лагер. Австрийските и турските славяни (в това число българите-б.а.) трябва да бъдат наши съюзници и оръдия на нашата политика срещу германците.

Само за постигането на тази цел Русия може да принася жертви в тяхна полза и да се грижи за тяхното освобождаване и засилване. Да се жертват изключително руските интереси, погрешно вземайки средствата за цел, т.е. имайки предвид само освобождението на славяните, предоставяйки им възможност да служат на враждебна за нас политика и удовлетворявайки се със собствения си хуманитарен успех-е безразсъдно и осъдително“. (к.м.-б.а.).

Корицата на Записките на генерал Николай Игнатиев, изд. през 1986г.

Русия е единствената велика сила с имперски амбиции от векове, чиито управници имат трайно развит, несменяем във времето господарски манталитет, съчетан с вродени агресивни претенции за монопол върху оценката на събитията от историческото минало на българския народ. В руските условия историята винаги е била в услуга на политиката, а в случая тя трябва да служи на руските управници, за да оправдават чрез тяхната удобна „история“ претенциите си да бъдат господари върху живота и съдбата на българския народ във вековете. Това е „правоверното“ имперско руско разбиране за историята. Този руски модел на интерпретация на историческото минало на българите съществува от векове. Той е добре усвоен и прилаган постоянно както в епохата на Руската империя до 1917 г., така и в наследилата я уродлива „империя на злото“ СССР до разпадането й през 1991 г. В Путинова Русия моделът на фалшифициране на българската история придобива нова разцвет. Илюстрация на този русофилски модел на фалшифициране на българската история намираме в един особен документ. Нарича се „Инструкция на ЦК НА КПСС за управление на окупираните от Съветската армия Източноевропейски държави, КАА/08.113, Москва, 2.VI.1947 г. НК/003 47“. Този документ е изключително важен, защото набелязва серия от мерки на окупатора на Източна Европа и България след преврата на 09.09.1944г. в различни сфери на живота, обособени в отделни точки. Този документ официалните историци в България все още укриват и не забелязват. Правят се, че въобще не съществува. Той е много неудобен и за руската пропаганда, защото в официален документ на руски език Москва се саморазбличава като ОКУПАТОР на България и цяла Източна Европа.

Ще цитирам част от тези „Инструкции“, защото те са свързани със събитията около 03.03.1878 г.(н.ст.) в Сан Стефано. Важна е точка 56 от тях, която засяга московската окупационна политика в областта на историята и гласи: „Водещите имена в политическата, научната и културната местна история да бъдат дискредитирани и изчиствани от историята. На тяхно място да бъдат въвеждани обвързани с нас и наши (московските-б.а.) исторически имена.

Приоритетът и върховенството на нашите (московските-б.а.) исторически имена над местните (българските-б.а.) да се подчертава и налага. Опити за опазване на позициите на местните имена в историята да бъдат обявявани за национализъм. Застъпниците им да бъдат репресирани и при възможност премахвани“ (к.м.-б.а.). По тези инструкции според мене се пише и до днес официалната българска история, която в русофилския й вариант е така изкривена, манипулирана и фалшифицирана, че е създала един много удобен за Москва прочит, за съжаление възприет безкритично от значителна част от българите.

Тези инструкции са бетонирали стария руски имперски мит за Санстефанския предварителен мирен договор от 03.03.1878 г. (н.ст.), с който била „освободена“ България! Войната на Русия срещу Османската империя от 1877-1878 г., наречена погрешно от русофилската пропаганда „Освободителна“ е епизод от вековния конфликт на двете империи на Балканите и в Кавказ – Русия и Османската. Особеното за тази война е, че Русия воюва срещу Османската империя с мандат на великите сили. Тя е пълномощник на „европейския концерт“ на великите сили. Този „мандат“ носи предимства, но и недостатъци, защото всеки опит за самостоятелно еднолично решение на Източния въпрос няма да се допуска. Доминира принципът, заложен още от Виенския конгрес от 1815г. и потвърден на Лондонската конференция от 1871 г.

Тогава конференцията приема декларация на представителите на великите сили, с която те се задължават да не пренебрегват задълженията си по международните споразумения и договори и да не ги изменят по никакъв друг начин, освен със съгласието на всички подписали ги страни. Това поето задължение ще бъде формално основание по-късно за свикването на Берлинския конгрес през 1878 г. Още по време на войните на императрица Екатерина Велика (1768-1774,1787-1791 г.) е създаден модел на завоевание, който за наричам Кримски модел за покоряване на земи в близост до Проливите. Изразява се в поетапно подчиняване и включване на тези земи в състава на империята. Това е процес, който протича в три фази: успешна война с Османската империя, при която се откъсват части от нея; в тях се въвежда временно автономия и накрая тази автономия не се разширява в посока независимост (суверенитет), а се ограничава до пълната й ликвидация. Последната фаза на процеса и краен акт на приложение на модела е анексия на бившите автономни земи. В Крим моделът е приложен от 1774 г. до 1783 г., когато е анексията на полуострова. Особеното за този Кримски модел е, че създава привидно автономни земи, които обаче в руските деспотични условия нямат никакъв шанс да се самоуправляват, защото руският император чрез своите генерали, чиновници, агенти и шпиони държи всичко и всички под своя могъщ контрол. Пътят на автономните земи в пределите на Руската империя е предначертан. Те рано или късно са предопределени да бъдат бъдеща руска губерния. С оглед руските действия няма никакви съмнения, че и за България е бил отреждан този път, т.е. че и тя е включена в Кримския модел на руското завоевание.

Във войната срещу османските турци от 1877-1878 г. Русия привлича на своя страна като съюзници Румъния, Сърбия и Черна гора. От руските съюзници най-съществено е румънското военно участие, особено при Плевен и край Видин, докато сръбското, започнало едва след падането на Плевен (10.12.1877 г.) е без реален военен принос и се изразява в окупация на западни български земи по руски модел-поредна сръбска агресия, прикрита под пропагандния лозунг за „Освобождение“. Лошото за българите е, че след като са станали руски съюзници техните балкански държави съседи, воюващи за своята независимост трябва да бъдат компенсирани за неизбежните им загуби във военния конфликт. Това българомразката Русия ще прави по изпитания от нея имперски модел за наша сметка чрез откъсване на български земи в Сан Стефано и подаряването им съответно на Румъния (Северна Добруджа с Тулчанска епархия), и на Сърбия (Нишко и Лесковацко с долината на р. Българска Морава с две български епархии Нишка и Нишавска). Българските земи са основното бойно поле в тази война и са подложени на страшни разорения и опустошения. Въпреки лошото си въоръжение, българските опълченци, доброволци в руската армия имат своя реален военен принос за победата. Това е неоспорим исторически факт. С високия си боен дух и чудеса от храброст те се сражават успешно при Стара Загора, в епичните августовски боеве на Шипка през 1877 г. (победата там не е мит, а реалност, като с успеха си опълченците ни спасяват честта на руската армия и дори на императора) и при Шипка-Шейново (януари 1878 г.), където участват в разгрома на армията на Вейсел паша.

За „благодарност“ нито един българин не е поканен от Русия при подписването на договора край Сан Стефано! Въпреки хилядите ни жертви (цивилни и военни), българите не сме признати за „съвоюващи“. По същия начин ще постъпи и СССР след края на Втората световна война през 1947 г. на мирната конференция в Париж. Това още веднъж потвърждава извода, че Русия всякаква е исторически враг на България. Така констатираме следния факт: има българско участие във войната от 1877-1878 г., но няма българско участие в подписването на мирния договор, с който тя завършва.

Големите въпроси, свързани със съдбата на българския народ Русия ще решава без нас. Това е правило в руската имперска политика. Така ще бъде и на Берлинския конгрес през лятото на 1878 г. Там българска делегация не е поканена, за да не бъдат разкрити пред нея тайните руски споразумения със западните държави от Райхщад (юни 1876 г.), Будапеща (януари-март 1877 г.) и Лондон (май 1878 г.) за планираното с руско съучастие унищожение на Санстефанска България с активно руско участие. После ген. Н. Игнатиев ще лъже, че нищо не е знаел за тези предварителни международни договорки на Русия със западните велики сили, а българската официална историография ще приглася на неговите лъжи. 143 години,,Лъжко паша“ ще бъде недосегаем от всякаква критика, любимец на тази историография, независимо от неговите изобилно документирани серия от антибългарски прояви в качеството му на посланик на Русия в Цариград в периода 1864-1877 г. Въобще българите трябва да живеят с митове, които Русия ще им налага. Това е политика, следвана неотклонно и до днес. „Архитектът“ на Санстефанския договор ген. Н. Игнатиев е творецът на тази политика.

Българомразецът Игнатиев

Няма друга държава в света, която да празнува като национален празник събитие, в което не й е признато участието от силата, наложила след това окупация на „освободената област“, както в руските документи се е наричала България. Но да се върнем в Сан Стефано на 19.02.1878 г. (ст. ст.). Делегацията, която води финалните преговори за сключване на мира се състои изключително от руснаци. Те и не помислят да включат в нея български първенци, въпреки че със султанският ферман за създаване на Българската екзархия от 1870 г. султанът признава съществуването на българската нация в империята. И това признание е потвърдено от всички велики сили с решенията им на Цариградската посланическа конференция (декември 1876-януари 1877 г.) И до днес са пренебрегвани немалко свидетелства за приготовленията на изтъкнати българи да вземат участие при определянето на бъдещата съдба на родината. Те обаче не са били даже потърсени да изкажат своето мнение. Надделява тезата, формулирана от ген. Н. Игнатиев в неговите прословути „Записки“ (дълбоко укривани и системно пренебрегвани от официалните историци), според която българите като „туземци“ сме „суров материал, без достатъчно кадри за образуване на самостоятелно княжество“ (к.м.-б.а.)

Всъщност ген. Н. Игнатиев не само е бил българофоб, а просто е гледал с презрение на българите като примитивен народ, принизен до „племе“. Той дори забранява на подчинените му консули да използват в своята дипломатическа кореспонденция името „България“! Прави го със секретно предписание от 1871 г., което е укрит факт и до днес от русофилите, създали образа му на „светец“ и „българофил“, какъвто никога не е бил. Това е неговата тайна политика. „Лъжко паша“ ще лъже успешно и коварно българите за целите на руската имперска политика. А българската официална историография ще укрива лъжите му, с което ще помага на руската пропаганда, обявила го не само за българофил, а дори и за „баща“ на българската нация!? На 19.02.1878 г. (ст. ст.) този отявлен българофоб подписва Санстефанският прелиминарен мирен договор. Ген. Н. Игнатиев избира точно тази дата, за да прослави за трети път императора Александър ІІ. На този ден е неговото възшествие на престола през 1855 г. На същия ден през 1861 г. той премахва крепостничеството и става „Цар-освободител“ на руските селяни истински роби, за разлика от българските „роби“ в Османската империя. На всеки 3 март русофилите спекулират с любимата им темата за българите „роби“, които уж Русия била „освободила“. Не всички българи обаче са смятали така, сравнявайки османския ятаган с руската азиатска нагайка.

Най-будните от тях, които са нашия истински пример са отхвърляли всяка тирания. Големият българин тиранофоб Захари Стоянов в статията си „Где е най-голямото робство?“ след като анализирайки руското робство дебело подчертава: „Ние, дето се турим в положението не на граждани на днешното авантюристическо правителство, а на турски раи, с гордост на челото констатираме тоя факт, че овцете, козите, говедата и кокошките на нашите бащи са били в Турция швейцарски граждани, когато нашите нещастни братя руски селяни са били до сто пъти по-долни“. (к.м.-б.а.) Въобще нашите възрожденци са много добре запознати със съществуването и „прелестите“ на руското робство-тема табу на всеки 3 март, обявен през 1990 г. от последния изцяло комунистически парламент за национален празник. С избора на датата на подписването на Санстефанския предварителен договор от 19.02.1878 г.(ст. ст.) ген. Н. Игнатиев, наречен още „Лъжко паша“ преследва внушението, че Александър ІІ е „Цар-освободител“ и на българите. Нещо, в което много наши сънародници вярват и до днес.

Захари Стоянов

Истинският български патриот нерусофил Захари Стоянов

Акцентът на русофилската пропаганда на всеки 3 март е около границите на т. нар. Санстефанска България. Това е удобна манипулация, която много сполучливо се прокарва. Излиза, че според русофилите в договора друго освен териториални клаузи няма!? И много българи, за съжаление вярват на това внушение, защото не четат и не анализират достъпния текст на договора. Разпространява се дори лъжата, че Русия дала на България национално обединение (!?), но българите й били вечно „неблагодарни“ и винаги заставали срещу нея. Дори по време на двете световни войни се нареждали в редиците на враговете на своя „освободител“.

Това е интерпретация на стария руски имперски мит, налаган още преди 1917 г. и досега непрекъснато по адрес на българите като вечни „изменници“ и „предатели“ на Русия. Самата експлоатация на този мит за политически цели доказва прекрасно как Русия счита българите за истински врагове. От всички държави в света само България няма право да води своя политика, съобразена с националните й интереси, защото това се нарича в руските имперски и господарски представи „предателство“. Още през 1914 г. старозагорският митрополит М. Кусев разобличава този антибългарски мит в една много силна своята брошура, писана в духа на идеите на Г. Раковски от неговата антипреселническа брошура от 1861 г., която трябва задължително да се изучава. Като стар „българин-македонец“ М. Кусев доказва с факти, аргументи и документи, че не България е предала Русия, а точно обратното-Русия е изменила на България, заставайки срещу нея като истински български национален враг. Основният въпрос е какъв статут имат „освободените“ български земи към 03.03.1878 г.? Държавноправният статут на „Санстефанска България“ личи ако се анализират много внимателно текстовете на Санстефанския прелиминарен (предварителен) договор и ако те се съпоставят с някои други достъпни руски документи от епохата.

Как самата Русия третира България личи от сборника със секретни руски документи от 1892 г. Там България е наречена „Балканска област“ или по точно „Руско-дунавска област“. Това упорито се укрива, защото не отговаря на мита за „освободителната мисия“ на Русия. В предговора на сборника, писан от опълченеца Димитър Петков, родом от Северна Добруджа, поробена от румънците по вина на Русия на 03.03.1878г. в Сан Стефано, се казва: „Ако преди Освобождението се явеше някой да доказва с каквито и да било средства, че приготовляваната от Русия война с Турция е война не за освобождението на „бедных славян“, а за разширението на Руската империя и за завладяването на Балканите от Русия – нямаше да се намери нито един българин, който да го повярва и когото да не наречаха враг на българския народ.

Никой българин не можеше да допусне тогава, че „православна Русия“, която с векове ни е изпращала икони и камбани като подарък, която е водила няколко войни с Турция, не се стреми към нашето освобождение, а всъщност иска разширение на своето царство за обладанието на Балканите. Истина е, че на мнозина от нас беше известно завещанието на Петър Великий, както и желанието на всички подир него руски царе, да завземат Цариград, но нашите понятия за тия руски стремления не са отивали никога по-нататък от завземането на Цариград. Рядко и твърде рядко може да е имало някой умен и далновиден човек, който да е разбирал, да е съглеждал, че в стремлението си да завземе Цариград, Русия ще иска да завладее окончателно и България…“ (к.м.-б.а.)


Корицата на сборника с документи за създаването на Окупационния фонд

Правната уредба на Княжество България е в чл. 6-11 от Санстефанския договор. Българският въпрос е уреден след текстовете за другите балкански държави. Ген. Н. Игнатиев предпочита първо да реши въпросите с руските съюзници Черна гора, Сърбия и Румъния. Те всички получават НЕЗАВИСИМОСТ, която Високата порта признава. Това още веднъж доказва, че за Русия тези балкански държави заемат много по-високо място от България в нейните балкански планове. И това е обяснимо. Те са в периферията на стратегическите интереси на Русия на п-ва, а българските земи – в центъра на Балканите и в хинтерланда на Цариград и Проливите. Това автоматично изключва възможността да получат суверенитет с одобрение на Русия. Според чл. 6 от договора Княжество България става „трибутарно княжество с християнско правителство и народна войска“. В текста прави впечатление използване на словосъчетанието „ще се създаде“. В някои публикации тази формулировка е „ще бъде“. Това означава едно бъдещо несигурно събитие. Затова текстът на чл. 6 от Санстефанския договор може да бъде наречен декларация с прокламиране на някакви „добри намерения“ спрямо българите, на които руският император ще им създава „държава“. Санстефанска България е автономно княжество. Русия не създава независима българска държава. Това е факт, който русофилите се опитват постоянно да укриват. Автономията не е независимост. Княжество България дори след Съединението му с Източна Румелия на 06.09.1885 г. остава автономно спрямо Османската империя и великите сили чак до провъзгласяване на независимостта на 22.09.1908 г. и по-точно до нейното признание през 1909 г.

Официалната историография приема, че автоматично на 03.03.1878 г. (н.ст.) се е създала българска „държава“. Държави обаче не се създават само за един ден. Образуването на държавите е сложен нееднократен процес. България е уникален случай в световната история, защото тя отбелязва като национален празник дата, на която държава не е създавана, както и събитие (подписване на двустранен договор), в което българите пряко не са участвали! Според чл. 6 от Санстефанския договор атрибутите на автономията на Княжество България са: княз, народно християнско правителство и народна милиция. Тази санстефанска автономия е само декларирана. Реално тя тепърва ще се създава. А това не става на 03.03.1878 г. (н.ст.). Липсва в текста терминът „самоуправляващо“ се Княжество. Това означава, че бъдещата автономия друг ще я управлява. Текстът на чл. 6 от Санстефанския договор случайно или умишлено не казва кой е сюзеренът на това бъдещо автономно княжество. Въобще не е посочено под чий васалитет е това Княжество, чиято автономия ще се създава. Санстефанският договор нищо не споменава за български държавни символи-герб, печат, знаме, химн, столица. Държава без символи няма. Обикновено това се урежда в основния закон на една държава – Конституцията. В Санстефанския договор не се говори никъде за Конституция. Неговият чл. 7 споменава доста неясно за някаква ,“организация на бъдещото управление според правилата, установени през 1830г. след Одринския мир в Дунавските княжества“. Следователно става дума за Органически устав на автономни, окупирани от руските войски, но не и независими държави.

Чл.7 подчертава отново зависимостта на Княжеството, защото неговият държавен глава (княз) ще се избира по сложна процедура от населението при потвърждение от Високата Порта и по съгласие (консенсус) между великите сили. Няма пряк избор на държавен глава и това положение не може да се измени, защото пак според чл. 7: „В случай на овакантяване на достойнството на княз на България изборът на нов княз ще стане при същите условия и форми“. Самият княз е зависим не само от великите сили и Портата, но и от руския императорски комисар. В това отношение има категоричен текст в чл. 7, който фактически овластява като върховен управител руския императорски комисар за срок от цели 2 години. Той ще има много важни функции: ще въвежда новото управление и ще осъществява надзорът за неговото упражняване. Пропагандните русофилски митове за 3 март се заключава общо взето около внушението и твърдението, че Русия дала на българите свобода и независимост!? Крайната цел на революционните борби на българите през Възраждането е политическо освобождение, т. е. възстановяване на българската държавност. Идеалът на българите през Възраждането е създаване на свободна, независима и обединена България. Санстефанска България не е никаква реализация на този български идеал. Санстефанска България е ОКУПИРАНА ОБЛАСТ! Окупираната територия не е свободна. В окупираната територия друга сила (държава) упражнява върховната власт. Български държавни институции на 03.03.1878г. все още няма. Те ще бъдат тепърва изграждани от органите на временната руска окупация в периода 1877-1879г. Този факт показва подчиненият статут на т. нар. Санстефанска България.

Санстефанска България е окупирана от цял руски окупационен корпус. Чл.8 определя, че той ще включва шест пехотни дивизии и две кавалерийски дивизии с численост 50 000 души. При това няма задължение на Русия да изтегли войските си. Не е уточнено и откога започва тази окупация. Ген. Н. Игнатиев няма сериозни намерения да допусне образуването на българско правителство, но за сметка на това замисля да отстрани всякакви ограничения за окупацията на България. Това личи в чл. 25 на договора, според който „пълното опразване от руската армия на Европейска Турция с изключение на България ще стане в срок от 3 месеца след сключването на окончателния мир между н. в. руския император и н. в. султана“. Санстефанският договор е ревизиран в Берлин на 1/13.07.1878г. Чл. 22 на Берлинския договор намалява времетраенето на руската окупация от „приблизително две години“ на 9 месеца и изрично задължава Русия да изтегли всичките си войски от България в рамките на 3 месеца след изтичането на 9-месечния период. В българската историография този период е наричан „Временно руско управление“, докато в официалните архивни руски документи и в българските дипломатически преписки до преврата на 09.09.1944 г. той е означаван като „руска окупация на България“, което е по-правилно и което е самата истина.

Въобще ТЕРМИНЪТ ОКУПАЦИЯ Е НАЙ-СТРАШНИЯТ И НАЙ-ЗАБРАНЕНИЯТ В БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ!

Чл.8 от договора, който предвижда окупация

Фактически и до днес българската историография възпроизвежда руската му интерпретация, според която една „окупация“ означава винаги и само освобождение. Така се подклажда постоянно фалшивият комунистически мит за Русия като „двоен освободител“, който Путинова Русия се опитва да реанимира. Крайно време е тази идеологическа догма, наложена по политически подбуди да бъде отхвърлена и да не се крият оценките на самите българи за „Освобождението“. Пренебрегва се например умишлено оценката на един велик българин като Захари Стоянов за руския „освободител“. В статията си „Где е най-голямото робство“ той изрично пише: „И подир всички тия върволици жестокости и злини, които ни една държава не е направила над България, възможно ли ще да бъде да се намерят помежду ни такива ИДИОТИ и ИЗМЕННИЦИ (к.а.-б.м.) даже, които да клеветят, че Русия е наша освободителка, покровителка и доброжелателка! Мълчете и не говорете, защото и природните стихии ще да въстанат и протестират срещу подобно едно престъпление! По-малък грях е да обереш черква и манастир, отколкото да клеветиш пред олтара на историята и на събитията, че руското правителство имало братски, честни и благородни намерения, когато е стъпило в земята ни да ни освобождава. (к.м.-б.а.) Ще ни се смеят ташкенците, авганците, черкезите, бухарците и арменците, за които същата Русия не по-малко кръв е проляла. Но Русия ни освободи, ще да ни се каже. Да, но тя освободи и татарите, и черкезите, и бухарците, и поляците, и грузинците и много още други. Ако тя ни е освободила, то е било само за това, за да ни тури на гърба нов самар“.

Като окупирана земя Санстефанска България не е суверенна. Лишена е изцяло от държавноправен суверенитет. На 03.03.1878 г. липсва в „освободена“ България ЛИПСВА държавната българска власт. Върху руската окупация няма международен контрол! Допускане на специални делегати от Европа към комисаря е само една хипотеза, която трудно може да бъде реализирана. Текстът на договора в това отношение не задължава, а само пожелава. И няма как да бъде друго, защото ген. Н. Игнатиев и Русия нямат никакъв интерес да ограничават сами своите окупационни права върху българските земи. Затова трудна и почти невъзможна е хипотеза за установяване на международен контрол над руската окупация. Русия фактически ще бъде едноличен окупационен господар на част от българския народ, който е останал под нейната окупационна администрация, гарантирана военно с окупационния корпус. При това ген. Ал. Дондуков-Корсаков е едновременно командир на този корпус и началник на окупационната руска администрация. Фигурата на комисаря в руските условия в епохата до 1917г. е много важна. Комисарите са винаги руски генерали. Комисарската политика е типична руска имперска политика. Комисари има винаги в окупирани от руската армия земи, които според имперския руски модел не подлежат на бъдещо суверенно развитие. Напротив, тяхната съдба в близко бъдеще е предопределена. Тези земи, управлявани от генерали руски комисари предстои да станат в бъдеще обикновена губерния на Руската империя.

В договора от Сан Стефано има специален текст за надзорниците, под чието наблюдение ще бъде изработена „организацията“ на „освободените“ земи. Такива надзорници са руския императорски комисар и турския комисар, като ролята на първия е водеща, а на втория се ограничава с формално присъствие. Тук само ще добавя, че по отношение на международния контрол над руската окупация в Берлинския договор този въпрос ще бъде изчистен и ще бъде доста по-добре уреден чрез установяване на прецизен механизъм за европейски контрол. Отпада например текстът за двамата надзорници комисари (руски и турски) Тази промяна в Берлин дава по-голяма свобода на българските първенци в техния избор на държавен глава (княз). Това е стъпка напред в правилна посока към по-добро устройство на бъдещото автономно Княжество. Същият ефект се постига в Берлин с въвеждането на промяната, че европейските консули делегати вече не по желание на руския комисар и след споразумение (ако се постигне въобще такова), както е по Санстефанския договор, а задължително участват в „привременното управление“ на България. В чл. 8 на Санстефанския договор е посочено, че руски окупационен корпус (в състав от 50 000 души), който ще остане в България, ще бъде издържан за сметка на „окупираната страна“. Под „окупирана страна“ се разбира „България“, която след Берлинския договор е разделена на Княжество България и на Източна Румелия. Русия налага на България т.нар. ОКУПАЦИОНЕН ДЪЛГ. С указ на княз Александър I № 1144 oт 1883г. е утвърдена „Конвенция за изплащане от България на Русия на разноските по окупацията на Княжеството от руските императорски войски, съгласно определението на Берлинския договор“. Подписана в руската столица Петербург на 16.06.1883г. и утвърдена на 24.12.1883г., Конвенцията е обнародвана в „Държавен вестник“, бр. 2 от 1884г.

Официалната българска историография вече 143 години не е обяснила на българския народ как така формирания във връзка с тази „окупация““ от Русия дълг, признат в чл.22 от Берлинския договор, но наложен по-късно с конвенцията от 16.06.1883 г. от руските генерали в размер на 10 618 250 рубли и 43 копейки е „окупационен“, а не например „освободителен“? С едно уточнение, че това е половината от наложената от руския император и неговите дипломати сума, защото другата половина е за Източна Румелия. Общата сума е 21 236 500 87 книжни рубли! Според някои оценки размерът му е изчислен на 32,5 тона злато. Днес има стремеж по русофилска линия за намаляване на този размер на дълга. Важно е, не точно дали е повече от 32,5 тона злато или по-малко, а фактът, че БЪЛГАРСКИЯТ НАРОД Е ПЛАЩАЛ ГОДИНИ НАРЕД за своята окупация от 1877-1878 г., наричана „Освобождение“. И е плащал отделно за Княжество България и отделно за Източна Румелия, т.е. независимо от Съединението от 06.09.1885 г. има двоен окупационен дълг. Този дълг и това плащане е било винаги важен инструмент на руските управници в политиката им спрямо България. Те са държали в свои ръце финансовия лост като кредитор на страната ни и са го използвали за изнудване на българските им колеги, особено тези, които са непослушни, за да ги ,,дисциплинират“ и върнат обратно в орбитата на руската имперска политика.

Конвенцията за окупационния дълг 1883 г.

Чл. 9 от договора в Сан Стефано предвижда плащане на годишен данък на сюзеренния двор, т.е Османската империя, „чийто размер ще бъде определен допълнително върху средния приход от цялата територия, която ще съставлява княжеството“. Свободни държави не плащат такъв данък на държави, от които са се „освободили“. Правилният въпрос е защо Русия оставя българите, които твърди, че ,,освобождава“ длъжници на султана? Явно в Азиатския департамент на МВнР на Русия има стремеж за екплоатиране на зависимостта на българите от султана с оглед насаждане на русофилството сред тях. Това е трайна линия на руската пропаганда и до днес.

Чл. 10 договора в Сан Стефано въвежда екстериториално право на турските войски през българска територия. Русия отстъпва на победената Османска империя право да прокарва свои войски през българска територия! Това е много неудобен факт за всички русофили, който те премълчават винаги, особено на всеки 3 март. Този чл. 10 е умишлено вкаран в текста от ген. Н. Игнатиев, който чрез него създава условия за удължаване за неопределено време на руската окупация на България. Ген. Н. Игнатиев се опитва да обвърже австро-унгарската окупация на Босна и Херцеговина с руската окупация на България и то преди австро-унгарските войски да нахлуят в Босна и Херцеговина, което право Русия им дала по Будапещенските конвенции от 1877 г. Той знае много добре, че австро-унгарците нямат никакво намерение да се изтеглят оттам и очевидно смята, че с този пазарлък може да увековечи руската окупация на част от България. Това е важен факт, защото показва как окупираните българи в Руската „Балканска област“ са третирани – като разменна монета в имперските планове на руския им окупационен господар.

Чл. 12 от договора в Сан Стефано предвижда събарянето на всички крепости на Дунав! При условие, че дунавските крепости стават вече гранични с независима Румъния и че представляват важни отбранителни съоръжения, този текст буди недоумение. Русия лишава България от защита по Дунав, още повече че самият чл.12 допълва: „За в бъдеще не ще има никакви крепости по бреговете на тая река“. Стремежът на Русия явно е бил по всяко време тя да има пълна свобода да настъпи на юг към Проливите през българските земи. Този текст на договора от Сан Стефано илюстрира прекрасно действителните цели на Русия с окупацията на българските земи-създаване на руски плацдарм в центъра на Балканския п-в за предстоящата бъдеща атака на Цариград по суша. След анализа на основните текстове на Санстефанския договор става ясно, че „Балканската област“ на Русия, наречена по-късно Княжество България има много особен статут. Тя е автономна (васална) на Османската империя. Султанът, макар че е сюзерен няма голямо влияние върху българските вътрешни работи, защото е зависим от великите сили, чиято воля се упражнява върху България. Те пък са „предали“ на една от тях – Русия управлението на България. Така по Санстефанския договор уж свободна България е много по-зависима от Русия, отколкото от Османската империя. За великите сили поне до Съединението от 06.09.1885 г. няма съмнения, че Княжество България е обикновен руски протекторат. Това е форма на зависимост, при която страната има формално своето държавно самоуправление и институции, но действа под властта на държава-протектор. Протекторатът запазва някои свои институции. В случая с България такива са в процес на създаване. Това е реалният статут на Княжество България на 03.03.1878 г. (н.ст.).

Има още факти, които потвърждават извода за Санстефанска България като руски протекторат. Най-важните актове на временната руска окупационна администрация, наричана от русофилската историография с безобидния термин „Временно руско управление“ (ВРУ) се осъществяват след подписването на Берлинския договор от 1/13.07.1878 г. Това са актовете, положили основата на правната уредба на Княжество България. И тези важни актове са приети въз основа на Берлинския договор от 1/13.07.1878 г. Изключително важен текст има в чл.7 от Берлинския договор. Този текст дава отговор и на въпроса кога автономията, прокламирана от ген. Н.Игнатиев като бъдещо несигурно събитие в Санстефанския договор от 19.02.1878 г. (ст. ст.) влиза в сила? Това става едва след две кумулативни събития: приемане на Органически устав, назован от българските учредители със самочувствие на свободни хора Търновска конституция, и избор на княз. Автономията не предшества тези две събития, както се мъчат да ни внушат официалните историци русофили, а СЛЕДВА от тях. Тези две исторически събития фактически учредяват (конституират) българската автономия.

След подписването на Берлинския договор едва през 1879 г. ВРУ организира свикването на Първото ВНС, което на 16.04.1879 г. приема Търновската конституция и избира първият български княз Александър І. На 05.07.1879 г. е назначено и първото българско правителство с министър-председател русофила Т. Бурмов, който е доверено лице на ген. Н. Игнатиев, всъщност агент за влияние на Азиатския департамент.

Следователно по договорите от Сан Стефано и Берлин има два вида автономия на България: прокламирана на 19.02.1878 г. (ст. ст.) от ген. Н. Игнатиев, неслучила се във формата, в която е посочена под сянката на руската безконтролна окупация, и реална автономия, прокламирана от“европейския концерт“ на великите сили на 1/13.07.1878 г. с подписания от тях Берлински договор. Автономията от Сан Стефано на 19.02.1878 г. (ст. ст.) е само прогласена. Тя е част от т. нар. Санстефанска измама, която българската официална историография все още поддържа в услуга на Москва. Реална към тази дата и непосредствено след нея е руската военна окупация, която е важна стъпка към поглъщане на българските земи от Русия и превръщането им в бъдеща Задунайска губерния. Гаранции и то международни за българската автономия дава не Русия и граф Н. Игнатиев в Сан Стефано на 19.02.1878 г. (ст.ст.), а всички Велики сили в Берлинския договор на 1/13.07.1878 г. Това са фактите, които българите трябва много добре да осмислят.

Неудобната истина за всички русофили е, че на 03.03.1878 г. (н. ст.) Княжество България, което обхваща само около 1/5 от българските етнически зами в тази епоха, не е независима, а ЗАВИСИМА и ВСЕ ОЩЕ НЕВЪЗНИКНАЛА ДЪРЖАВА, която тепърва ще се конституира. Тя няма все още свой държавен глава и държавни символи (знаме, герб, химн), а границите й са само приблизително посочени, без да са очертани на място. Берлинският договор легитимира България пред Европа, макар териториално урязана! Този договор, подписан от всички велики сили временно обърква „Кримските“ планове на Русия спрямо България, като отлага с няколко години изпълнението им за периода след Съединението на Княжество България с Източна Румелия от 06.09.1885 г. Подписването на Санстефанския договор на 03.03.1878 г. (н. ст.) не е нито началото, нито пък края на вековната борба на българите за освобождение. Пътят на българите към истинската свобода, суверенитет и национално обединение се оказва много дълъг. Борбата ще продължи и след 03.03.1878 г. (н. ст.) и ще преминава през отхвърляне на руската протекция и намеса на „освободителката“ в делата на Княжеството. Тази борба ще преминава през много други прояви, вкл. Съединение и Сръбско-българската война от 1858г. , борбата на Ст. Стамболов в периода 1886-1894г. за отстояване и разширяване на автономията в посока към реален суверенитет (независимост), тяхното деклариране и защита през 1908-1909г., войните за национално обединение (1912-1918г.), когато Русия застава срещу България като истински неин исторически враг.

Накрая тази борба ще приключи за епохата на Руската империя на 03.03.1918 г. в Брест-Литовск, когато победената от Българската армия по суша, въздух и вода на фронтовете на Балканите, вкл. в Добруджа и Македония Русия капитулира пред България и нашите съюзници, признавайки правото на българския народ на самостоятелно съществуване в етническите му граници, очертани с кръвта на българския войник. В Сан Стефано ген. Н. Игнатиев („Лъжко паша“) е излъгал целия български народ. Време е този народ да прогледне и да види истината за събитията около 03.03.1878 г. (н.ст.), за да има бъдеще и перспектива за развитие. Лъжите на русофилите трябва да бъдат захвърлени веднъж завинаги, защото както казва З. Стоянов през 1886г. ,,ние искаме да имаме история, минало, свои герои, наше „ура“ и „щото между безбройните чужди паметници по всичките краища на Отечеството ни да има запазено и едно кьошенце наше, българско. Лошо ли искаме? Лошо-добро, искаме си го у нас, дома, на бащиното си свято огнище“.