Олигархията мечтае да има един човек, който да „натиска копчето“
Борислав Цеков, Труд
След падането на Берлинската стена на мрежите на стария просъветски режим в България беше зададена настройка: „оцеляване и трансформация“. Извадиха на преден план за „пушечно месо“ средностатистически доносници и отделни агенти на бившата Държавна сигурност, а шумотевицата около справедливото им заклеймяване трябваше да послужи като димна завеса, зад която „отговорни другари“ под методическото ръководство и с известно ресурсно и информационно обезпечаване от постсъветските кремълски служби да се впишат, да регулират и да участват в двете големи трансформации, които предстояха на нашето общество.
Едната беше свързана с контрола върху икономическите ресурси, външнотърговските контакти и собствеността. Легитимните политически канали за нормативно и административно влияние върху този процес вече не бяха изцяло под техен контрол и затова те разгърнаха мощни криминални конгломерати, адаптирайки моделите, прилагани в постсъветска Русия – силовите групировки от „охранители“ и после „застрахователи“, които да блокират нормалната стопанска инициатива, да акумулират бизнеси, капитали и собственост, които на следващ етап да бъдат изпрани и превърнати в новата стопанска инфраструктура на държавата от мрежите на стария режим и техните наследници.
Другата трансформация беше свързана с оформянето на новата социална структура и йерархия в демократичното общество. Част от старите мрежи без особени идеологически скрупули предложиха „услугите“ си на западните партньори. Мнозина от тях обаче запазиха „отворена линия“ с Москва, макар и дълбоко под повърхността. Преминаха към имплантиране на своите деца и внуци, както и на заварените от промените през 1989 г. по-нисшестоящи номенклатурни кадри от комунистическите служби, посолства и комсомолски комитети на възлови места в демократичните институции и в звената, които формират общественото мнение – партии, (соросови) фондации, медии, академични катедри и пр. Едни пренаписаха автобиографии, други се снишиха в бурните години на борба за демокрация и стремеж към интеграция към Свободния свят чрез ЕС и НАТО. За да бъдат инсталирани през последните години на публични позиции, от които с мрачна загриженост да облъчват обществото със свои „рецепти“ за демокрация, в които дежурно присъстват щипка авторитарни „подправки“ и кремълски „ароматизанти“.
Една от тези „подправки“ дежурно е темата за „президентската република“. Не се изненадвайте – тази тема не се лансира от днес от глашатаите и „полезните идиоти“ на вече трансформираните мрежи на стария режим. Още през втората половина на 90-те тя започна да циркулира из определени среди, чийто генезис беше в бившата „Държавна сигурност“. Тук и там се словообразуваше как „спасителен изход“ и гаранция за „обществено равновесие“ има само в президентското управление.
Окопитвайки се политически и натрупали значителна икономическа мощ, трансформираните стари мрежи създадоха пропагандните митове за „месията“, а след това за „силната ръка“, които, паразитирайки върху острите дефицити на демократична култура и на трайно установен пиетет към свободата в нашето общество, плениха за известно време въображението на масите. Така се създадоха условия за управленията на „месията“ (Симеон Сакскобургготски) и на „силната ръка“ (Бойко Борисов). Тезата, че парламентът е ненужна говорилня, която само пречи на управлението, упорито се лансираше, макар и с променлив интензитет, и при кабинета „Сакскобургготски“, и при „Борисов 1“.
Независимо от старателно изгражданите им образи и опитите да бъдат тласнати в посоката на едноличната власт, и двамата – и Сакскобургготски, и Борисов – имаха демократични инстинкти и не го допуснаха.
Това обаче се дължеше не само на персоналния фактор, а преди всичко на сработването на имунната анти-авторитарна система на парламентарното управление, заложена в българския конституционен модел. Винаги се намираха политически среди, партийни фракции и дори отделни експерти и политически фигури, които заедно и поотделно успяваха да инструментализират успешно властовия ресурс, който дават парламентарният контрол, публичността на парламентарните прения и медийните трибуни, за да не оставят пространство за ескалация на евентуални авторитарни или крипто-авторитарни тенденции.
Парламентът, като мощен мегафон, даваше гласност на критиката към правителствата и така бързо срина митовете и за „месията“, и за „силната ръка“. След като не успяха да стигнат до мечтаната еднолична власт по този начин, старите мрежи и техните глашатаи решиха вече да „играят на сигурно“, като се опитат да сменят конституционния модел. Така започна опипването на почвата за „президентска република“. Със същите изтъркани от историческа употреба дежурни фрази, ползвани от проводниците на всеки авторитарен или тоталитарен режим – от Ленин, Хитлер и Мусолини, през Франко, Салазар, южноамериканските „каудильос“, та до днешна Русия на Путин и едноличните евразийски режими – парламентът носи политическа нестабилност, пречи на ефективността на изпълнителната власт.
Онези, които днес сричат подобни неверни постановки, без изключение са продукт на гореописаните процеси на трансформация на мрежите на стария режим. Неслучайно същите внезапно осенени от прозрението за „президентска република“ до един пригласят и на кремълските тези за агресията срещу Украйна.
Нееднократно през последните 20 години, както от позициите на високата конституционна теория, така и публицистично, съм представял аргументи защо президентската република не се възприема от европейските демокрации и защо е вредна и опасна за България. Но доколкото самата тема – парламентаризъм или президенциализъм – надхвърля квалификацията на говорещите до този момент в полза на един президентски режим, ще се опитам да кажа накратко и съвсем простичко.
Първо, при президентската република изпълнителната власт е недосегаема. Президентът не може да бъде викан от опозицията да отговаря на актуални въпроси, питания и изслушвания, а на министрите му не може да се гласува вот на недоверие. Науката и социалната практика са доказали, че в поляризирани общества, които нямат устойчива демократична традиция, това винаги води до авторитаризъм.
Второ, единствената успешна президентска република е САЩ, защото там президентът е ограничен от федералния характер на държавата, четвърт хилядолетие има непрекъсната демокрация, независим съд и мощно гражданско общество.
Трето, в България президентска република означава олигархична република от евразийски тип. Олигархията мечтае да има един човек, който да „натиска копчето“.
Пето, доказано е, че президентските режими (без САЩ) водят до по-слаба икономика и по-силно социално неравенство в сравнение с парламентарните.
Прочее, когато музикантите свирят фалшиво, не забраняваме музиката, нали? Парламентарното управление трябва да се укрепва и модернизира, а не да се правят експерименти с лесно прогнозируем негативен резултат, какъвто би била президентската република.
