Тази пандемия нараства лавинообразно. По-заразителна е и от коронавируса, и от чумата
Теодора Димова, портал „Култура“
„Гневете се, но не грешете; слънце да ви не залязва гневни.“ Това ни съветва свети апостол Павел. Гневът е мощно чувство, то трудно може да бъде подменено, освен ако актьорите са бездарни. В това чувство има размах и плам, в Библията често се говори за гняв и почти винаги се казва, че гневът пламва. Когато пламне, в него няма нито смирение, нито търпение и като че концентрира в себе си всичкия грях. Затова изглежда парадоксален съветът на апостола „Гневете се, но не грешете“. В гнева лицето и ума се обръщат нагоре – към небето, към съдбата и Божественото провидение. Гневният човек не се страхува да иска сметка дори от Бога. Многострадалният Иов е единственият праведник, който когато загубва всичко – воловете, овцете, камилите, слугите и накрая чедата си, не пита защо е наказан така, защо точно на него му е отнето всичко, защо плътта му е цяла възпалена в гнойни рани. По друг начин се обръща към Бога пророк Авакум: „Докога, Господи, ще викам, и Ти не ще чуваш, ще викам към Тебе за насилието, и Ти не ще избавяш?“
Недоволството на гневния човек струи из устата му като пълноводна река, излива се, защото иначе той би бил удавен в нея. За гневния човек изразяването на гнева е въпрос на живот и смърт. Кой от нас в дните на личните си апокалипсиси не е изкрещявал с пълно гърло – несправедлив си, Господи, кажи ми защо, защо! В такива моменти трябва да си спомняме думите „Гневете се, но не грешете“, но най-често гневът замъглява разума ни и точно в такива моменти не си ги спомняме.
Гневният човек раздава присъди, осъжда, иска обяснения, настоява на своето, тропа, удря с юмруци, говори често като последна инстанция, но гневът е автентичен, цялостен, искрен, затова и предизвика респект, макар и в някои случай този респект да е парадоксално снизходителен.
Когато пламне гневът ни, ние считаме, че това е справедлива реакция спрямо някаква несправедливост. И наистина гневът може да е справедлив, някога го наричаме дори праведен, някога говорим даже за свещен гняв. Гневът може да бъде лют, яростен, пламенен, опустошителен, че и гибелен като гнева на богоравния Ахил Пелеев, възпят от музата на Омир в безсмъртната „Илиада“:
Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев,
който донесе безбройни беди на войските ахейски,
прати в подземното царство душите на много герои.
Друго нещо е злобата. Тя не е възпявана, а само презирана. В злобата има стаена подлост, тя по принцип винаги е стаена. Гневът избухва, пламва, докато злобата се таи и дебне. Гневът е кралско чувство, злобата е робска. Така е усетил тези чувства и Гео Милев – уж говори за едно и също, но в действителност ги противопоставя:
Нощта ражда из мъртва утроба
вековната злоба на роба:
своя пурпурен гняв –
величав.
Безчет са примерите по нашата земя и в нашето време за това метастазиращо злокачествено образувание, което се ражда из мъртва утроба. Но особено ме е поразявал епизодът, описан от Илия Бешков в неговата „Черна тетрадка“. Сестра му – младо момиче – е изоставена от своя годеник и в отчаянието си всяка нощ излизала на двора до един прогнил и обрасъл с миризлив бурен плет и започвала да го клати със злокобни заклинания: „Както клатя плета, така да се разклати земята под него, да се провали в нея…”. След няколко години бившият ѝ годеник се споминал и тя изразила пред брат си своето задоволство, че така му се падало, тя била предизвикала смъртта му, но с право, било му въздадено, задето я бил напуснал.
Поводът да се сещам днес, особено често днес, за тази случка, е безконтролно развихрилата се днес с мрежите и в медиите злобна нетърпимост към различния, злобното отричане на различното мнение, на различната позиция – относно протестите, относно политиците, относно полицаите, относно метрото, относно църквата, относно коронавируса… Всеки има право и основание да протестира. Но всеки има основание и право да не протестира. Но не, трябва да убедиш другия, че неговите основания са неоснователни.
Тази пандемия нараства лавинообразно. По-заразителна е и от коронавируса, и от чумата. Поразява наред – и бедни, и богати, и грозни, и красиви, и глупави, и интелигентни. Никакви ваксини и предпазни шлемове няма за нея. Уж си в пълно защитно облекло, ужким си с ръкавици, маски, очила, а ето изведнъж, без да се усетиш, само за миг и от устата ти са изпълзели хиляди змии и гущери, не! направо триглави лами, не! направо е излетял някой многозъб птерозавър, оцелял от юрската ера и адаптиран към нашия свят.
Появи се информация, че на площада ще се проведе народен съд. Информацията беше опровергана и веднага беше свалена от страницата на БНТ. В динамиката на събитията не е необичайно да се изпадне в подобна ситуация. Шокиращото са коментарите на читателите под съобщението, което описва случилото се. Четох ги с потрес. Не вярвах на очите си – жалко, жалко, че нямало да има народен съд. „Ооооо, ще има съд, ще има!!! И килии ще има!!!!!!“ Да, трябвало да има. Повечето коментари бяха в този стил. На другия ден повечето бяха изтрити, защото цапат светлата картинка и компрометират изданието.
Признавам, че докато пишех последния си роман, в мен така и не успя да се изтрие докрай недоумението как е било възможно онази идеология да се разпространи така светкавично, да порази само за няколко месеца толкова хора, да ги приобщи така плътно и активно към себе си.
И докато четях тези злобни и зловещи читателски коментари, докато ми ставаше все по-лошо и по-лошо чисто физически, както и психически, разбрах: както при много лични и световни събития, двигателният механизъм е обидно прост – злобата. Онази примитивна злоба, която Илия Бешков описва с такава болка, защото е завладяла душата на собствената му сестра, която той като брат няма как да не е обичал, но и не е могъл да остане сляп за злото.
Гневът е яростен, жесток, пламенен, огнен, преливащ, изтребващ. Злобата е нечовешка, зверска, отмъстителна, коварна. „Слънце да ви не залязва гневни“, а злобата най-добре да не докосва сърцето ни.
–
Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ „Емине“, „Майките“, „Адриана“ и „Марма, Мариам“, както и повестта „Последният рожден ден“. През 2006 г. „Майките“ спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. „Адриана“ е преведена във Франция и в Чехия.
