А-България и Б-България

0
576
Снимка: архив

Как едната да гласува за другата? Това е нерешената задача на прехода

Веселин Желев

Веселин Желев, Клуб Z

Барът е до морето и морето е до бара. Но Момчето на бара го няма.

То е момче на гимназиална възраст. Няма занаят. Няма квалифиция. Има смартфон.

Неговото бъдеще е неговият вуйчо, който е собственик на бара. Мечтата на Момчето е беемве с кифла.

Това, което още не знае, е, че кифлите вървят с беемветата, а не с момчетата.

Мека есен. Морето е тепсия. Плажът е почти пуст. Милостиво септемврийско слънце гали последните туристи.

Момчето седи на една от многото празни маси в бара на вуйчо и маже с пръст по смартфона си.

На бара чака Клиент с млечнобяла едва порозовяла тук-там кожа, маркови къси панталони и очила.

Нервно потропва с крак. Той е българин, но е в България за малко. Той е от другата България, която в бележника си отбелязвам като Б-България. Момчето е от местната А-България.

Клиентът е тук за края на лятото. За мама и тате. За носталгични шкембе чорба, кебапче с боб и лютеница и баничка с боза. За спокоен септември в този залив, където някога беше на палатка след абитуриентския си бал.

Там, далече, където вече е уседнал, клиентите не чакат барманите. Там барманите чакат клиентите.

– Какво ще искаш?

Момчето се опитва да бъде учтиво. То не разбира, че не е.

Нито вуйчо му, нито някой у дома, нито някой в училище, нито някой на улицата му е казал, че не е прилично:

– да си на работа, а да не си на работното си място;

– да говориш на непознат и на по-възрастен от тебе човек на „ти“;

– особено ако този човек е Клиент, от когото очакваш да хареса, да плати, да остави бакшиш и пак да посети;

– да слагаш лимона и леда в питието му с голи ръце, които преди това не си мил;

– да правиш това насред пандемия;

– да не носиш маска, макар че на входа пише, че в заведението не се допускат клиенти без маски;

– и накрая да поискаш 10 лева за 100 грама обикновено питие.

Момчето не разбира, че се държи просташки. То друго не е видяло. Нито у дома, нито в училище, нито на улицата, нито по телевизията, нито във фейсбук.

Това, което прави, е неговото нормално. А-българското.

Клиентът знае всичко това. Но е решил да не се ядосва. Да не реагира. Ако можеше да бъде иначе, той щеше да живее тук. Нямаше да остави престарелите си родители да го чакат него, единствения син, единствената им радост, за две седмици през лятото и за една по Коледа.

Вътре в себе си той е задействал команда Ignore, още преди да излети от Там. Тук е България – земята, от която е избягал, защото е разбрал, че не може да я промени. Обещал е на себе си и на жена си да не се ядосва и да не помрачава кратката отпуска.

Клиентът има Амбиция, Проект, Перспектива и разбира, че животът е твърде кратък, за да го пилееш в битови ядове.

Скоро той пак ще излети за Там, където барманът чака клиента, говори му на „вие“, мие си ръцете, слага лимона и леда с щипци и носи маска.

Някога написах, че има две Българии, а мястото е за една.

Сбърках. И двете Българии живеят една до друга (не всички Б-българи са успели да се изселят Там), само пропастта между тях става все по-голяма.

И тази пропаст е точно по средата на нашата държава. И в нея пропадат всички надежди „да се оправим“.

Нерешената задача на прехода е как А-Българията да започне да гласува за Б-Българията. Архитектите на Прехода се погрижиха това да не става. Добре се погрижиха. Пиша им 6+ за вещо свършената работа.

Едни Б-българи днес ме убеждават, че ще решат задачата, като изчегъртат някого от властта и като сменят главния прокурор.

Не виждам как това ще запълни онези 30 години, в които израсна поколение и половина от момчета и момичета без основни понятия за прилично и неприлично, за законно и незаконно, за добро и за зло, за красиво и за грозно.

Поколение и половина, за които няма бъдеще без свой човек, за които проектите на Б-Българията не значат нищо.

Те не искат върховенство на закона, правосъдие за всеки, Европа, икономика на знанието, зелен преход и подобни али-бали. Те искат ферари с цвят червен и гадже с бронзов тен. Може и беемве или ауди – с кифла.

Те вече са първа политическа сила и си имат партия, с която заявяват присъствието си: Има такъв народ.

Да, има. И т.н.