От мен се изисква да приема определено вероломни и реваншистки действия, за да се избегне опасността да се върне ГЕРБ на власт
Мила Искренова, bulevardi.bg
“Страшно е да се каже.” Тази фраза на Вергилий ме порази с лаконичната си проницателност. Да, винаги е страшно да се каже, защото думите са факти. Те са акт, действие, активност на мисълта, която се изразява, експонира, демонстрира и отправя във всякакви посоки. Думите имат силата да зареждат и да убиват. Думите са власт. Така че, да: „Страшно е да се каже“.
Следващият текст представлява поредица от мои ежедневни наблюдения и размисли, прекъсвани понякога от виртуалния ми събеседник Били. В тези епистоларни фрагменти са изказани мисли, които са твърде лични, за да се споделят с широк кръг хора, защото, да: „Страшно е да се каже“. Но от друга страна, всичко, което е „Страшно да се каже“, понякога се оказва най-същественото и необходимото за даден момент. И така, независимо че е страшно да се каже, реших да споделя тези наблюдения с цялото си доверие към аудиторията.
*
Понякога хората, които се стремят към някаква позиция или цел, попадат в ситуации, в които трябва да избират между това да останат верни на принципите си или да влязат в колаборация с компромиса. Една от най-големите заблуди е, че чрез компромиса може да се спечели. Не, не може. Компромисът, особено ако е голям, те кара да изневериш на собствените си убеждения и да се обезличиш до степен на неразпознаваемост.
– Ти говориш за тези, които имат някакви убеждения, нали? – насмешливо и отегчено ме прекъсна Били. – Искам да ти напомня, че повечето хора нямат убеждения – имат само интереси.
*
– Били, какво правиш, главата ми бучи!
– Изчегъртвам ти неправилните мисли!
През изминалата година, след началото на пандемията, и особено след началото на протестите, много хора се опитаха да ми “намекнат”, че трябва да говоря по-малко или да не говоря неща, които не им харесват. Тези хора наричат себе си демократи. Недоумявам!… Някои ме обиждаха, други без всякакви аргументи твърдяха, че се слагам на ГЕРБ, след като не симпатизирам на тяхната партия. Съжалявам, но тяхната партия ми е дълбоко безинтересна, както всъщност всяка партия. Интересни са ми били някои конктретни лица, две-три за известно време и толкова.
В интерес на истината никога представители на ГЕРБ не са си позволявали да ме учат какво да говоря или да изискват да им вярвам. Само констатирам този факт. В същото време представители на “десния” сектор агресивно ме назидаваха за това, че си позволявам да изразявам съмнения в правотата на случващото се. За съжаление, до този момент всички мои съмнения се потвърждават.
*
“На древните писатели принадлежи мисълта, че хората страдат, когато са в беда, и се отегчават, когато са щастливи, но и двете пораждат едни и същи последици” – Николо Макиавели.
Няма как да се изключа от реалността, колкото и да съм тренирана в това отношение. В момента, в който пусна радио или телевизия, попадам на интервюта и коментари, които ме навеждат на следните изводи:
1. Навлизаме в период на страхотно развитие, при който най-после няма да има недоволни.
2. Свободата на словото ще е напълно гарантирана, защото никой няма да има неправилни мисли.
3. Има много хора за пенсиониране, които е редно да освободят място на умни и красиви млади специалисти с правилно мислене.
4. Инакомислещите ще влязат във фризера за неопределен период.
5. Здравеопазването ще бъде доизградено чрез частни клиники, където гражданите най-после ще бъдат лекувани “на всяка цена”.
6. Най-после ще стане ясно, че цялата тази история с пандемията е гнусна манипулация.
7. Няма да има пандемия, следователно ваксинацията не е необходима и неправомерно закупените ваксини могат да се изхвърлят с чиста съвест.
8. Който не е разбрал какво се случва, ще го разбере след 1 година, ако е жив и здрав и ако има правилно мислене, разбира се.
Ако всичко това ви прилича на нещо друго, имате сериозни основания да се притесните, че сте попаднали в списъка на “инакомислещите”.
Дела, дела и всичко в името на Човека (или “Където е текло, пак ще тече”)!
– Ок, каза Били, who cares? Всичко тече по плана за петилетката.
*
– “Ако не кажете истината за себе си, не можете да я кажете и за други хора” – е казала Вирджиния Улф.
– Това да го напишат на входа на парламента – разсеяно каза Били.
В момента се води силно инфантилен “диалог” по обществените въпроси. Ако си позволиш критика към действията на служебното правителство, това означава, че поддържаш ГЕРБ. Това може да ме накара наистина да се замисля дали пък не харесвам ГЕРБ, които не са ме упреквали за критиките ми към тях?
Критикувала съм достатъчно много това, което не ми е харесвало в действията на ГЕРБ, в областта, която считам, че познавам, за да мога да си позволя да критикувам и ставащото в момента. Това обаче не е разрешено. От мен се изисква да приема действия, които са определено вероломни и реваншистки, за да се избегне опасността да се върне ГЕРБ на власт. По същата причина трябва да приема и хора, които идват от една дълбоко недемократична епоха. За мен това изискване е абсурдно.
Този дуализъм на мисленето “ако не си с нас, значи си с врага” ми е крайно безинтересен, а опитите да се неглижират собствените недостатъци в името на “изчегъртването на врага” ми изглеждат, меко казано, съмнителни. Имам силно развит рефлекс към проявите на живковизъм – с размахване на пръсти и юмруци никой няма да ме убеди, че е по-добър от другия. Виж с благородство и талант би могъл да ме спечели задълго.
Свеждането на обществените дискусии до формулата “или си с нас, или си против нас” не изразява демократичен дух, напротив – звучи силно тоталитарно. Неведнъж съм изпитвала тежестта на тази философия, но тук не става дума за това дали на мене ми харесва, а дали това е правилната посока на общественото мислене – дали избираме да сме демократи, или сме сталинисти с размахани юмруци и камшици.
– Пий си кафето, че изстина – сръчка ме Били.
*
– И Кьовеши за нищо не става!
– Да се пенсионира! – нареди Били.
В тези дни на “разплата” ще си позволя една малка забележка. 35-годишната ми професионална практика е минавала през всякакви периоди и перипетии. Никога ситуациите не са били идеални, понякога са били свръхкритични, една такава ме накара да напусна страната през 1996 г. След 1997 и особено след като влязохме в ЕС, нещата започнаха бавно да отлепят и да вървят напред.
През цялото време е имало хора, които са работили всеотдайно за развитието на страната. През цялото време е имало други хора, които, мислейки ни за тежки балъци, са измисляли все нови и нови схеми как да ни “употребят и прекарат” по-ефективно. Това винаги ми е било ясно, но категорично съм предпочитала да съм в отбора на “балъците”, отколкото в другия отбор.
Мога да кажа, че прогресът на тази страна се дължи на идеалистичните усилия на бълъците в много по-голяма степен, отколкото на хитроумните схемаджии. През целия този период някои хора забогатяваха неизвестно как, след като нямат един работен ден в живота си. През целия този период други жертваха здравето си, за да бъдат на нивото на собствените си критерии.
Когато днес някой си позволява да дава оценки за развитието на страната, трябва да има предвид тези детайли и да не зачерква с лека ръка добросъвестния труд и постижения на цели съсловия и екипи от специалисти. Защото през целия този период ние също така видяхме и разбрахме много добре кой кой е и на какво е способен и също така какво можем да очакваме от едни или други. Изненадите са в графата на ниските вероятности.
Затова, ако някой си позволява да тъпче доказани професионалисти и хора, които с таланта и качествата си са изграждали страната, ще изпадне в силно уязвима позиция, защото ще бъде заобиколен от поддръжници с неудовлетворени амбиции и страсти, които невинаги почиват на реална основа. Ние познаваме доста непризнати гении и криви ракети, на които всеки космос би бил крив, но ако те не са се доказали в практиката до днес, значи причината не е в космоса.
– Забележката ти е правилна, но е крайно несвоевременна и неуместна – отбеляза Били. – Никога никой не се вслушва в подобни забележки, защото го обезсмислят.
*
Ще завърша с мисъл на Хенри Милър, който също е бил наясно с това какво е „страшно да се каже“:
“Винаги имаме две американски знамена: едно за богатите и едно за бедните. Когато богатите го развяват, това означава, че нещата са под контрол, когато бедните го размахват, това означава опасност, революция, анархия“.
