Това правителство може да става само по-слабо, коалицията е парализирана и негодна
Веселин Желев, Клуб Z
България трябва да поеме по-малкия риск от предсрочни избори сега, вместо по-големия на пълна политическа парализа при задълбочаване на украинската криза и нарастване на външните предизвикателства след месеци.
Решаването на проблем започва с неговото признаване. Проблемът на България в момента е, че има политически слабо правителство, което не може да взема адекватни решения и прави страната ни слабо звено в съюзите, където членува.
Правителството е слабо, защото се състои от политически несъвместими сили – проруската и антипазарна БСП, прозападната и пропазарна „Демократична България“ и аморфни популистки групи с неизбистрена физиономия като „Продължаваме промяната“ и „Има такъв народ“.
Работно наричам за себе си сегашната четворна коалиция „Коалиция на омразата“
(моля никой да не се обижда). Защото единствената сигурна спойка в нея беше и продължава да бъде нетърпимостта към ГЕРБ и към главния прокурор Иван Гешев, а „изчегъртването“ им се превърна в raison d’être (причина за съществуването – фр.) на кабинета на Кирил Петков.
От гледна точка на предвоенните дни и наследството на ГЕРБ това може да изглежда оправдана причина дори за срок от един четиригодишен мандат. Но дойде войната и неумолимо измести както международния, така и вътрешния политически фокус. Тя наложи нов дневен ред, чийто главен въпрос е: На чия страна си – на Русия или на Украйна? На Зеленски или на Путин? И какво правиш, бидейки на съответната страна? Всичко останало мина на заден план, независимо дали ни харесва или не. Защото това е война на автокрацията срещу демокрацията и за бъдещия европейски и световен ред.
В условията на тази война пролича главната слабост на сегашната българска коалиция – липсата на споделена и здрава идейна основа. Управляващите не са съгласни за това на чия страна е България и България е разделена така дълбоко, че ни остава само да се молим огънят на войната да не стигне до нас. Защото, при такъв сценарий, е реална опасността едната България да тръгне да посреща с хляб, сол и китки агресора и най-тъжните страници от новата ни отечествена история да се повторят.
По времето на антиправителствените протести през 2020 г. т.нар. „градска десница“ подцени рисковете да се прегърне с БСП под юмрука на нейния президент,
надсмиваше се над предупрежденията, че това е ново, карикатурно издание на някогашния Отечечствен фронт. Но ето, че войната валидира тези предупреждения, а самоуверените тогава протестъри днес са в „неловко мълчание“ (точно по Радичков) и неизбежно ще платят политическа издръжка за лекомислието си.
Да, всички управлявляващи партии, премиер и министри твърдят, че страната ни е направила геополитическия си избор, че осъждат войната, че „ние сме НАТО“ и сме ЕС, но това са само думи без покритие. Когато опрем до делата, които трябва да ги подплатят, България не иска да изпраща оръжие на Украйна, говори за невъзможен в нейното положение неутралитет, мисли си как в бъдеще ще преговаря за газ с Путинова Русия, иска референдуми за напускане на НАТО и на ЕС, повтаря кремълската пропаганда в медии и социални мрежи, дори в националния ефир.
В същото време десетки хиляди българи излизат по улиците да искат точно обратното поведение и не искат страната им да бъде едно от двете изключения в ЕС наред с Унгария. Войната предполага да сме обединени около общи принципи и ценности, а ние сме разделени на враждуващи племена – трибализирани, да употребя научния термин. На общата ни територия има две непримирими Българии и два взаимно изключващи се национални интереса.
Понякога се чудя колко българи гледат, слушат и четат новини и какво виждат и разбират от тях. САЩ съживиха програма от Втората световна война, за да оказват светкавично максималната възможна военна помощ на Украйна. Европейският съюз предприе подобни стъпки. Исторически неутрални страни като Финландия и Швеция, изоставят свои десетилетни политики, снабдяват с оръжие Киев и мислят за присъединяване към НАТО. Германия прекрачи червени линии във външната си политика с доставки включително и на тежки оръжия за Украйна и с изявления на канцлера, че страната му ще направи всичко възможно Русия да не победи.
Всичко това са показатели за мащаба и дълбочината на сблъсъка. Солидаризирайки се с Украйна, Западът, от който и ние номинално сме част, показва, че приема това за защита на своята свобода, своята демокрация, своя начин на живот.
Това е война, която изисква ясно и решително лидерство.
Точно то липсва на днешна България. Тя на най-високо законодателно и изпълнително ниво отказва да разбере какво става. Правителствената коалиция се препъва в понякога дребни на фона на новия дневен ред въпроси – парите за пътищата, кандидатурата за управител на БНБ. Да не говорим за разделящия потенциал на въпрос като необходимата актуализация на държавния бюджет. Освен това коалицията продължава необяснимо да бъде обзета от въпрос, който очевидно е безсилна да реши – да смени главния прокурор. В нея има хора, за които имам чувството, че свалянето на Гешев би останало главен приоритет, дори бомби да почнат да се сипят, не дай Боже, и над българските градове и села.
Всички наблюдатели – леви, десни, средни, горни и долни – са съгласни, че коалицията е готова да рухне, ако се наложи да вземе трудно решение по два въпроса и двата – външнополитически: Украйна и Северна Македония. Самият факт, че тези решения са ни трудни, показва колко сме слаби като нация.
Има ли смисъл тази агония да продължава?
Колкото повече продължава, толкова рисковете, свързани с нея, се увеличават. С изострянето на международната криза българското правителство може да става само по-слабо. Следователно колкото по-бързо бъде сменено, толкова по-малки ще са свързаните с неговата парализа рискове. Разбира се, опитът за ново, на дело проевропейско и проатлантическо мнозинство, в този парламент е задължителен, но шансовете то да бъде намерено не изглеждат големи.
Такова мнозинство е жизнено важно за националната сигурност на България и нуждата от него е аргумент за свикване на предсрочни избори.
Войната не може да бъде аргумент за изоставяне на съдебната реформа и борбата с корупцията. Но те, първо, не са монопол на сегашната коалиция, и второ, каква полза от тях, ако България изгуби способност да поддържа на дело външнополитическата си ориентация и поставя под въпрос свои коренни интереси, свързани с нея.
Някои смятат, че предсрочен вот ще облагодетелства точно радикални и умерени антинатовски и антиевропейски групи като „Възраждане“, БСП, евентуална нова партия на Стефан Янев. Не ги подценявам, но не съм склонен и да надценявам потенциала им. Поне досегашните сондажи не показват, че те (може би с изключение на БСП) биха могли да управляват или да бъдат част от управлението.
И в крайна сметка, ако сме демокрация и трябва да решим труден и спешен национален въпрос, верният път е да питаме избирателя.
Ако се окаже, че в мнозинството си той иска да бъде с Путин, а не със Зеленски, „значи така трябва“, както казва един герой на Илф и Петров. Съмнявам се обаче, че България е стигнала до такава точка. Поне социологията не го потвърждава.
Съзнавам, че разсъждавам за това, което трябва, а не за това, което може. Но ми се струва, че опитът да прекратим навреме днешната агония е задължителен.
По-добре ужасен край, отколкото ужас без край.
