Измислянето му в Скопие няма аналог в езикознанието
Доц. д-р Ана Кочева
Илинден, 2 август! Датата е историческа, но заредена с много пластове, разчитани по различен начин от двете страни на Осогово. Илинденско-Преображенско въстание, АСНОМ, двустранен договор с България, всички тези събития се случват все на 2-ри август, случайно или не!
Всъщност, по-скоро не! Но докато първото и последното събития са добре известни, за тях може да се четат томове, второто не е много широко оповестено, по разбираеми причини – то е свързано с измислянето на т.нар. македонски език, феномен, който няма аналог в езикознанието. Кратка предистория: на 2 август 1944 г. в манастира „Прохор Пчински“ се учредява Антифашисткото събрание на народното освобождение на Македония (АСНОМ), което провъзгласява Вардарска Македония за съставна федерална единица на Югославия и взима решение за създаване на „македонски книжовен език“. От 27 ноември до 3 декември 1944 г. в Скопие заседава конференция на филоложката комисия за създаване на „македонска азбука“ и „македонски литературен език“.
Българският език, поради невъзможността България да постигне националното си обединение през ХХ в. и поради наложената емиграция на населението в миналото след различни войни, отчита рекорден брой на опити за писмено-регионални кодификации – шест. „Плурицентричен език“ е език с повече от една писмена норма. От тях три са в Гърция: „абецедарният“ опит от 1925 г. „егейско-македонският“ от 1953 г. и „помашкият“ от 1995 – 1996 г.
Една кодификация (независимо от книжовнобългарската) е извършена в унгарски (станал след това румънски) Банат. Една кодификация през 30-те години на ХХ в. се извършва в Съветска Украйна, а след края на Втората световна война и в Р Македония (бивша Титова Югославия). От тези шест кодификации три (две в Гърция – „абецедарската“ и „помашката“ и една в Банат) са извършени въз основа на диалекти и три (в Егейската част на Гърция; в Р Македония и в Украйна) – на базата на книжовния български език.
В последните три случая всъщност не става дума за първична кодификация, а за повторна кодификация, т.е. за (пре)кодифициране на вече създаден (още през Възраждането) и дълго използван книжовен български език. Диалектните (или по-широко, регионалните) особености в скопския вариант са допълнително наслагвани след това, за да се създаде измамното впечатление, че „кодификацията“ е извършена върху някаква диалектна база, т.е. да се представи процесът като „нормален“, какъвто е при възникването на книжовните форми на другите естествени езици. Това прекодифициране бихме определили като „кодификация на кодификацията“. Акцентът тук ще поставим върху:
Вардарско-македонската прекодификация
Съвременният книжовен език в Македония има за основа многовековно развилия се книжовен български език, започнал от Златния ІХ в. на Симеонова България и достигнал до днес. Над българския език в Македония допълнително са наслагвани някои по-типични регионални особености, колкото да видоизменят донякъде първоначалния му облик. Множеството лексикални сърбизми в административния, публицистичния и научния стил при прекодификацията са нормално заети чуждици, т.е. подобни елементи се откриват и във всеки друг език по света. Допълнителното наслагване на регионализмите при скопското прекодифициране подлъга световната (в това число и българската) славистика да се търси диалектна база на идиома в Македония, в която се прави опит да се потърсят западнобългарски особености.
І-та езикова Комисия в Македония през 1944 г. всъщност е извършила това, което преди нея през 1903 г. е направил Кръсте Мисирков в брошурата си „За македонцките работи“ – частично и много бързо е деконструирала съществуващия български книжовен език. Така както у Кр. Мисирков чрез допълнителната стилизация прозира българската книжовна норма, така и в речта на всеки един от Комисията тя проличава изключително ярко.
Ето и няколко извадки от народния български език с отделни западни черти на участниците в конференцията, признаващи искрено, че до този момент не е имало никакъв книжовен македонски език, камо ли история на езика; че трябва да се внимава повече, за да не бъдат допуснати политически грешки по отношение на Сърбия и на федерацията; че възрожденците всъщност са писали на тогавашния български книжовен език; че е необходимо да се мисли за общ югославски език (?!); че наречието – основа на книжовния език, трябва тепърва да се разбере с изнасяне на реферати и т.н.
а) Е. Попандонов: „Ние требе денеска да ги положиме основите на нашата писменост и на нашата книжевност, установаеjки македонска азбука и македонски литературен jазик…разбира се да вклучиме и интересите на целата заедница во коjа се наоѓаме, интересите на федеративна и демократска Jугославиjа. Jас од това место сакам да ве поканам да викнеме: „Да е жив Тито“(викане Да е жив). „Да е жива Комунистическата партиа…(Да е жива!) (стр. 1 – 2).
б) Р. Зографски: „Според мене, по-арно да направиме некоjа граматичка грешка, отколку да направиме некоjа политичка грешка.“ (стр. 29)
в) Бл. Конески: „Ако jа земеме српската кирилица, пак нашиот jазик ке си остане македонски. Па ништо пак нема да се допринесе ако сакаме и со азбуката да подцъртаме разликата меѓу нас и сърбите.“ (стр. 29 – 30)
д) В. Илиев: „Ништо не ни пречи, никакви чувства не ни пречат од братската сърпска азбука да земеме љ и њ.“ (стр. 36)
е) Г. Киселинов: „Литературниот jазик го прават литераторите и журналистите, а филолозите имат само да установат формите на jазикот. Ама денеска ако сакаме да земеме едно наречjе од нашиот jазик како литературен jазик, немаме време да чекаме да се прави тоj jазик. Ние сме исправени пред вопросот да имаме литературен jазик, а немаме време и не можеме да чекаме тоj jазик да го направат поети, книжевници и журналисти.“ (стр. 3)
ж) Круме Тошески: „Наjубаво ḱе биде, ако можеме да наjдеме нешто средно, може не много научно, ама со мера и практично.“ (стр. 35).
з) Бл. Конески: „Се рече централното наречjе да се земе како основа за македонскиот литературен jазик. Jас сметам дека това наречjе треба да се обjасни, ако се не определи географски каде се говори това наречjе. Jас сметам оти не може да се определи нито по ™ (jусот), нито по Ъ (ер голем). Затова предлагам еден реферат да се изнесе за главните особености на това наречjе. Без това не можеме да го определиме.“ (стр. 22-23).
Новият „език“ в крайна сметка не е по-различен от стария, станал негова база. Този извод е в хармония със заключението на световно известния балканист Г. Вайганд, написал специална глава по въпроса и озаглавил я съвсем точно „Македонският български език“ в именития си труд за Македония:
„Която и област на езика да разгледаме, става напълно ясно, че имаме работа с български, а не със сръбски език. Всичките опити на сръбските шовинисти да представят македонския език като сръбски диалект или като смесен език с неопределен характер, са безплодни“.
