Партии и политици пренебрегнаха човещината, за да си начешат опозиционната краста
Александър Йорданов
Напоследък и особено след рязката ми позиция срещу политици и журналисти, които спекулираха с пандемията от Covid-19 и паднаха толкова ниско, че взеха на въоръжение дори драсканиците на лица, укриващи се от правосъдието, мнозина коментират всеки ред, написан от мен. Много често задават въпроси от типа: „А ти какво направи?“.
Ясно е, че в политиката човек сам нищо не може да направи. За да го стори, трябва да е част от политическа общност – партия или коалиция. От 30 години съм член на СДС – първоначално коалиция, а от 1997 г. и партия. Но от 1998 г. не участвам активно в политиката. Това са 22 години. Едва миналата година, и то отново съобразно решение на СДС, взех участие в изборите за европарламент. Направих го, защото на СДС не се отказва. А и тогава лидерите на Европейската народна партия – Жозеф Дол и Манфред Вебер, се обърнаха към партиите у нас, които се самоопределят като десни и са членове на това дясноцентристко политическо семейство в Европа – най-голямото и днес в европарламента, да се обединят, за да победят социалистите. А щом става дума за победа над БСП, аз не мога да бягам от отговорност. И нека да припомня, че СДС се създаде, за да побеждава БСП. Шушумушуто, което някои псевдодемократи направиха с БСП на последните местни избори, ме отврати от тях.
Затова и абсолютно убедено приветствах общото явяване на изборите на ГЕРБ и СДС. И съжалявах, че партия като ДСБ например избра сдружаване с леви и ляволиберални партии като „Зелените“ и „Да, България!“ Но пък се зарадвах, че нейният бивш председател, а не някой кандидат от тези две партии, стана евродепутат. Днес той е заедно с евродепутатите от ГЕРБ и СДС в парламентарната група на ЕНП. Тоест, макар и по заобиколен, и то чак през Брюксел, път, той се върна в „семейството“.
Написал съм и съм издал 12 литературоведски и политически книги. Една от тях е „Blogo, ergo sum!“ Издадена е преди 8 години. Сега подготвям нейно своеобразно продължение, което най-вероятно ще бъде със заглавие „Неудобни думи“. Това е всъщност политически дневник за периода от 2013 до 2019 г. Така всеки, който желае, ще може да прецени сам дали съм бил прав или не, заемейки една или друга позиция в конкретна политическа ситуация.
Към днешна дата съм убеден с оглед на предстоящите през пролетта на следващата година парламентарни избори, че не бих гласувал за партиите и политиците, които се опитаха от поразилата света смъртоносна пандемия да извлекат тяснопартийни политически дивиденти. Защото те не разбраха, че сега не е време за трупане на партийни точици, а за национална солидарност. Те нападаха грубо, нагло и глупаво лекари и политици, които вложиха огромни усилия, за да преминем през тази смъртоносна жарава с най-малко жертви. Това им отношение бе своебразна разделителна линия. Особено когато говореха само за кръчми, хотели и пари. И не се спряха дори в деня, в който в Сливен почина д-р Илияна Иванова. За тях нямаше скръб, страдание. Важно бе чрез атаки към правителството на Националния оперативен щаб да вдигнат оклюмалия си партиен рейтинг. Техен основен говорител стана Румен Радев. И така заедно и поотделно те достигнаха дъното. Пренебрегнаха човещината, за да си начешат опозиционната краста.
Пишеха и говореха за „ограничаване на свободата“ и за „диктатура“, спекулираха дори с европейските ценности. И това при положение, че във всички европейски държави извънредното положение и извънредните мерки, карантината и неизбежните ограничения, бяха абсолютен факт. Те така и не разбраха, че другото име на свободата е човещината. Че политиканстването не е политика. Че хората освен права имат и дълг. И това е дългът им да творят добро, а не да сеят семената на злото. Добротата е дълг на човека. И на политика. Но това е наистина голяма тема.
/от фейсбук/
