Защо повторно да се гласува доверие на Христо Иванов и приближените му да пипат съдебната власт, след като всичките му идеи дотук са се оказали явен провал?
Тодор Александров
Разделението на властите – един от най-важните принципи на съществуването на правовата държава – предстои отново да бъде поставено на изпитание през следващите седмици, след като новоизбраните народни представители от т.нар. „мнозинство на промяната“ („Продължаваме промяната“, Демократична България, БСП и „Има такъв народ“) подхванаха през призмата на реваншизма въпроса за съдебната реформа в България. Дали обаче ще разглеждаме темата по Монтескьо, или по Алеко Константинов, предстои съвсем скоро да разберем.
Повод за горната констатация е пред и след кампанийната заявка на първенците по вот – “Продължаваме промяната” – чийто лидер Кирил Петков категорично заяви нееднократно, че още след клетвата си ще започне да работи за “смяна на главния прокурор” в лицето на Иван Гешев, превръщането на КПКОНПИ в „антикорупционна агенция“ (в каквото и да се изразява разликата с настоящия формат на органа, бел.ред.), както и за промяна на състава на настоящия Висш съдебен съвет (ВСС). Този анонс бе приятелски прегърнат от лидера на Демократична България Христо Иванов и все още негласно подкрепен от БСП и „Има такъв народ“.
Да видим обаче дали това би довело до някакъв резултат в посока на постигане на декларираната „нулева корупция“ и „рефреш на съдебната система“? Изглежда, че по-скоро отговорът е не.
Всъщност, идеята за персоналната смяна на един главен прокурор с друг не е никак нова. Тя се повтаря последователно преди всички избори от последните няколко десетилетия, без значение дали името му е Иван Гешев, Сотир Цацаров, Никола Филчев или друго.
Основа на цялата политическа структура тази мантра бе и на няколко партии от последните две Народни събрания, в частност “Демократична България” и “Изправи се! Мутри вън”, чийто електорат безславно ги изостави на последните парламентарни избори и се преля именно в “Продължаваме промяната”. Последното коства повече от половината гласове на “Демократична България” и оставането под 4%-ната бариера на втората формация.
Ако оставим обаче изборните резултати настрана, ще видим, че освен “смяната на главния прокурор” с такъв, който харесва на новата власт, за да се постигне утопичната “нулева корпция” в България, реално новите първи нямат нищо друго в замяна на доверието на гласувалите за тях.
Последното е така най-малкото поради факта, че обичайно всяка нова власт малко преди, а и непосредствено след спечелването на изборите винаги обявява гръмогласно, че или ще сменя главния прокурор, който в съответния момент е на поста си, или че ще реформира антикоруцоионното законодателство. Историята обаче не помни сменен предсрочно главен прокурор заради амбициите и желанията на които и да е представители на политическия елит, с изключение на напускането по свое желание на поста от Борис Велчев, който стана член на КС през 2012 г., след номинация от страна на президента Росен Плевнелиев.
И макар че вече стана ясно, че единият от лидерите на “Продължаваме промяната”, в лицето на Кирил Петков, не изпитва никакво уважение към българските закони и Конституция, все пак е важно да се уточни, че дори да стане премиер, то той не може нито единолично, нито в колаборация с новите му поддръжници в парламента, просто да смени главния прокурор за ден или два, именно заради прословутия принцип за разделение на властите, както и поради факта, че тази задача е вменена от Конституцията единствено на Висшия съдебен съвет (ВСС).
Тук идва и вторият важен момент – за да бъде постигнато историческото „изчегъртване“ на даден главен прокурор от поста му е нужно в състава на ВСС да бъде инсталирано мнозинство от магистрати, които биха били готови да изпълнят тази политическа цел.
А, че целта е изцяло политическа, без никакви следи от юридически аргументи, е повече от ясно, най-малкото защото процедурата за избор на главен прокурор, през която Иван Гешев мина преди малко повече от 2 години, при това два пъти, бе замислена и въведена по времето на настоящия партньор на Петков – Христо Иванов, докато бе правосъден министър в правителството на Бойко Борисов.
Сега, след като отново се оказва, че ще има досег с властта, Иванов като че ли е позабравил, че именно той бе в основата на „съдебната реформа“ от 2015 г., с която и ВСС придоби формата, вида и правомощията, които има в момента. Очевидно Иванов вече смята, че реализираната от самия него реформа преди по-малко от 6-7 години, не работи и е спомогнала за увеличаването на корупцията у нас. Ако е така, тогава всеки здравомислещ човек би се запитал – защо повторно да се гласува доверие на Иванов и приближените му да пипат съдебната власт, след като всичките му идеи дотук са се оказали явен провал?
Съвсем отделен е въпросът, че според Декларацията от Бордо от 08.12.2009г. на Консултативния съвет на европейските прокурори, е необходимо да съществуват достатъчно гаранции за това, че върху органите на съда и прокуратурата няма да бъде упражнен политически натиск, както и че справедливото правосъдие изисква равнопоставеност на средствата, с които разполагат обвинението и защитата, зачитане на независимостта на съда, разделението на властите и задължителността на крайния съдебен акт.
Заявената смяна на настоящия главен прокурор с друга личност, планувана и задвижена от новите управляващи като първа и най-важна цел на тяхното съществуване изобщо като политически субекти, мисля не спорим, че би могла да се определи като “политически натиск”, както и като политическо вмешателство в работата на независим орган на съдебната власт.
Напълно очевидно е и, че целяната смяна на състава на ВСС, едва около година преди законоустановеното изтичане на мандата му, цели отново същото – достигане до заветната цел за смяна на главния прокурор с друга специално подбрана личност, за която има политически консенсус да се гласува.
И ако думата „политически“ в горното изречение не притеснява новите властимащи, то всеки друг би следвало да се замисли – как тогава ще опазим разделението на властите, върховенството на закона и правото в Бълария изобщо – ако за смяната на който и да е магистрат в държавата стига само да има консенсус от новите и бързо сменящи се политически елити. Тогава може би след година, ако на власт дойдат други формации, след поредните предсрочни избори у нас, на които вече свикнахме като общество, ще трябва отново да сменяме главния прокурор или председателя на някое от двете върховни съдилища, само защото личността не се нрави на конкретната власт?!
Не на последно място, плануваната от „мнозинството на промяната“ съдебна реформа, косвено засяга и декларираното превръщане на КПКОНПИ в нещо друго като орган, от това, което е в момента, само че без Цацаров. И, за да си дойдем на думата и в този аспект – и тук не става дума за промяна в структурата, правомощията и функциите на самия орган като орган, а за едноличната смяна на настоящия председател на Комисията Сотир Цацаров, която отново е решена не с оглед на постигнатите от него резултати или пропуски на поста, а заради прословутия „политически консенсус“. За резултатите на органа сам по себе си и закона, по силата на който той действа, пък вече нееднократно Съдът на Европейския съюз се изказа в поредица свои решения, потвърждаващи, че правната уредба у нас, която касае гражданската конфискация на незаконно придобито имущество, напълно отговаря на високите стандарти на европейското право. След последното решение на СЕС от края на октомви т.г (https://curia.europa.eu/juris/document/document.jsf?text=&docid=248281&pageIndex=0&doclang=bg&mode=lst&dir=&occ=first&part=1&cid=27809882) дори бяха възобновени 346 дела, които бяха спрени докато се чака произнасянето на съда. Сред спрените заради преюдициалното запитване дела бяха тези за отнемане на имуществото на укриващия се в Дубай Васил Божков, евродепутата Елена Йончева, адвоката Лазар Карадалиев, оръжейния търговец Емилиян Гебрев и др.
И, ако приемем за истина думите на Кирил Петков, че първата и най-важната задача в настоящото управлние ще е реализирането на описаната дотук „съдебна реформа“, то тогава за пореден път се оказва, че тя няма да се случи наистина, а се е превърнала в дъвка на всеки навлизащ в дебрите на властта новобранец. Превърнала се е в чекмедже за гласоподаватели, които няколко години по-късно осъзнават, че просто отново са били излъгани, а истинските въпроси на съдебната система, които се нуждаят от реформиране, ще продължат да стоят в сянката на обикновения реваншизъм.
