За да се преборя с лошите, първо трябва да се преборя с добрите.
Тук са червените. А тук – неосъществените политици. Вдясно са либералите. А там в дъното е… Лупи
Венци Мицов, фейсбук
Вчера бях дежурен по време на протеста. Отразявах случващото се за сайта, в който работя – OFFNews.
Познавам голяма част от ядрото на протестите. Лично ги познавам – с кои съм си говорил, с кои съм се карал, с кои не си говоря – дълга история.
С Хаджигенов например не си говоря от 2015 и не бих му проговорил, но това е история, която ще оставя за себе си – няма да ви е интересна, уверявам ви.
Та да се върнем на протеста – когато съм там, не се чувствам чужд.
Да, отлично осъзнавам, че надежда няма, че не идва нищо много яко след падането на Борисов 3, че в следващия парламент вероятно битката ще е кой да стане патерица на управляващите.
Или пък че може би следващото НС няма да излъчи кабинет.
И двете възможности са напълно вероятни.
Мислех си за това, когато до мен се приближи професор Минеков.
„Защо не се качиш да кажеш няколко думи?“ – попита ме професорът.
„О, не, професоре, аз съм тук, за да ви отразявам“ – отвърнах аз.
„Ама защо? Хайде, качи се, добре си дошъл“ – покани ме отново професорът.
„Не, професоре, няма какво да кажа. Аз съм тук честно, без да си измислям, да отразя това, което се случва. И мисля да правя това“ – казах аз учтиво.
Стиснахме си ръцете, а професорът ми даде да разбера, че ако все пак размисля, съм добре дошъл на трибуната.
Знаете ли, мислех си, че съм добре дошъл през 2011 година.
Тогава започвах да се занимавам с политика.
Мислех си – ехееее, сега всички, които мислим критично ще бъдем заедно срещу звяра.
Заедно срещу лошите!
Да бе!!!
Много скоро щях да разбера, че у нас има монопол на „борците срещу лошите“. И ако дръзнеш само да си помислиш, че носиш някакъв свой уникален принос в тая битка, ще бъдеш смачкан.
Ама не от статуквото.
Статуквото по това време се занимаваше със съвсем други неща…
Мисля си колко наивен съм бил през 2011 година.
А покрай мен минават различни политици, които познавам от последните години.
Защото от 2011 година до сега се запознах с много хора, които се занимават с политика.
„Венци, ама ти наистина ли се отказа от политиката“ – невярващо ме пита един бивш депутат, който ходи всяка вечер на протестите.
„Да, приятелю, наистина се отказах“.
„Ама защо“.
„Защото видях, че за да се преборя с лошите трябва първо да се преборя с добрите. А добрите са толкова добри, че биха ме застреляли в главата, само и само да не се бия с лошите“ – викам си аз на ум. А на глас казвам нещо учтиво – че нещо не съм добре със здравето примерно. Което донякъде е вярно – имам подагра, гонартроза, хипертония…
Седя и гледам отстрани. И виждам съвсем точно картинката.
Тук са червените. А тук – неосъществените политици.
А в дясно са либералите. А там, в дъното е…Лупи.
Гледам и си мисля колко странно нещо е живота – седим тук заедно. Ама колко да сме заедно – едните не могат да се понасят с другите.
И въпреки това има каузи, които са по-силни и от разделението.
Така бяхме през 1994 година – Стоичков вкарва и ние всички сме на улицата. Даже за момент се обичаме.
Мисля си всичко това а ораторите са зле. Една дама рецитира стихотворение. Адско стихотворение.
„Вземате наркотици
превръщате се в шизофреници“
Появява се гуруто Илиян Василев и произнася реч срещу Путин и Лукашенко. Което става повод един възрастен фен на Путин да скочи…
Както и да е, митингът свършва и всички поемат към Орлов мост.
Поемам и аз. И си мисля как през 2011 година бях наивен и весел човек.
Наскоро Владо Йончев, моя шеф в сайта, в който бачкам ми вика – „Знаеш ли, Венци, преди десетина години текстовете ти бяха някак по-весели. А сега тръгват весело, а завършват тъжно“.
Така е.
Чехов (опазил ме бог да се сравнявам с него) цял живот искал да напише „Водевиль хороший“, а вместо него пишел трагедии.
Моята трагедия, скъпи мои приятели и последователи бе, че бях грешния човек, появил се в грешно време на грешно място.
Моята карма бе да бъда анонимник от дълбоката провинция, който наследява бащината баничарница и произвежда тутманик за жителите и гостите на град Кюстендил.
Вместо това аз реших, че съм създаден за велики дела…
Не, не постигнах велики дела. Но успях да постигна великата омраза на всички – от чужди до свои.
Егати и тъжния текст.
Нищо де, и в най-тъжните текстове има нещо смешно.
Ето го и него.
На тръгване видях Иво Мирчев и Христо Иванов.
Бяха се спрели пред БНБ, единия снимаше а другия говореше.
Седяха толкова погълнати от себе си, от собственото си усещане за интерпланетарна значимост и световно величие, че всички минаваха покрай тях, а те не обръщаха внимание.
Спрях за малко, погледах ги и после започнах неконтролирано да се хиля.
И се смях в колата докато се прибирах.
А защо ли се смях не знам…
Ето това беше моята история от протестите.
А утре отново ще съм дежурен и може да се засечем на площада.
И моля ви – не ме канете да говоря на трибуната.
Незначими персони като мен не заслужават тая чест.
Аз съм там само да да гледам.
И после да ви разказвам историии.
Историите за това как за пореден път сме се опитали да правим революция, но не сме преживели еволюция…
