Леви радикали, кой знае защо наричащи се „либерали“, с лекота наричат фашисти всички, които мислят различно от тях

0
99
война
Заседание на Народния съд

Няма как да се споразумеем с тях, затова би било по-практично да започнем да ги съдим

Огнян Минчев

Огнян Минчев, фейсбук

Има група от хора в либерално-прогресистката общност, които с лекота назовават неугодните им с прозвищата „фашага“, „фашист“, „нацист“ и т.н.

Корените на този навик проследяваме чак до средата на миналия век, когато техните предшественици назоваваха така всекиго, който споделя по-различни възгледи от техните. И не само назоваваха, но и убиваха, затваряха, озлочестяваха.

Известен е диалогът между съдия от „Народния съд“ и подсъдим – член на опозиционна политическа партия след 1944 г.: „Ти фашист ли си, бай Иване?“ … „Абе аз доскоро не бях я чувал даже тази дума, „фашист“, ама сега като гледам, че на всички свестни хора край мене им викате „фашисти“, мисля, че да, и аз ще да съм фашист…“

Фашизмът е конкретно историческо явление – радикално дясно движение в Италия от 20-те години на 20 век, което като определение се разпростира върху обозначаването на всеки десен радикализъм от тогава насам. Използването на понятието „фашист“ като синоним на човек с възгледи, различни от нашите, е характерно за левите радикали, включително и за тези, които се появиха напоследък в България по логиката на „видяла жабата, че подковават вола, и тя вдигнала крак…“

Тези леви радикали – кой знае защо считащи се за „либерали“ – днес с лекота наричат фашисти националистите (радикални и умерени, авторитарни и демократични), хората с консервативни възгледи от различен характер, както и радикалните евразийци – русофили, последователите на Александър Дугин и Путин, които в най-голяма степен заслужават това прозвище. Както и всички други, изразили несъгласие с тях.

Либералът се раличава от радикала, ляв или десен по това, че заедно с другите демократи – социални, консервативни, зелени и т.н. – той уважава възгледите и убежденията на другите и по определение се стреми да намери общ терен за споразумяване и съгласие с тях. Ерго – разпенилите се радикали, назоваващи се „либерали“, но наричащи другите „фашисти“, имат толкова общо с либерализма, колкото Джон Лок има общо с Джудит Батлър или с Илхан Омар…

Тяхната идентичност като психология е троцкистка, а политическите им възгледи са съвременна интерпретация на старата радикална левица на анархистите, революционните марксисти, болшевиките и троцкистите. Назовават се „либерали“ като елемент от конспирацията – според тях много хитроумна – да превърнат новите версии на левия радикализъм от маргинална периферия в мейнстрийм на политическо мислене и поведение в съвременния свят. За съжаление, на много места успяват.

Както и десните радикали, които се опитват да маскират идентичността си зад един нов популизъм, зад който прозират стари авторитарни дневни редове.
Няма как да се споразумеем с „либералите“, изповядващи новите версии на ляв радикализъм, да ги убедим да не назовават „фашисти“ всички, мислещи по-различно от тях.

Затова би било по-практично да започнем да ги съдим. Всеки, който бива назован „фашист“, да си направи скрийн шот на разговора с поредния „революционер“ и да го прати да се обяснява в съда. Ако това стане по-масова практика, „фашистите“ скоро ще намалеят значително.