Ръсехме не особено адекватни опорки, изглеждахме зле, казва бившият лидер на ДБ
Христо Иванов, „Дойче веле“
Ръсехме не особено адекватни опорки, изглеждахме зле. Без да се усетим, ние започнахме да се износваме. Публични кавги с журналисти и активисти, с които допреди ден сме се обявявали за съмишленици. Започнахме да произвеждаме лоша имитация на този ужасен модел на ГЕРБ. Имаме кухи структури. Мнозина бяха просто фикуси в ехо-стая от позитивизъм и възхищение.
Допуснахме да се явим на изборите за 49-ото (а всъщност и за 50-ото) Народно събрание (НС), без да поискаме ясен мандат от избирателите за това при какви конкретни условия бихме участвали в излъчването на правителство, ако нямаме самостоятелно мнозинство. Не сложихме ясна политическа формула пред хората – нито преди, нито след изборите. В резултат дори хора, които иначе приемаха нашите цели и политическите реалности, се чувстваха излъгани от формирането на кабинета.
Това усещане тегнеше над всичките ни действия и ни караше или да мълчим, или да ръсим не особено адекватни опорки. Правехме правилни, често неочаквано резултатни неща и въпреки това изглеждахме зле.
Нещо, което нашите опоненти засилваха и добре използваха и щом усетиха критичната загуба на подкрепа към нас, ни закараха на избори, за да прекратят управлението, което им беше неудобно.
Второ, без да се усетим, ние започнахме да се износваме.
Приемахме, че е достатъчно да се обявим за Европа и за обратното на „онези“, за да бъдем правите, харесваните и добрите. Не си дадохме сметка, че европейският наратив в досегашната си формулировка започва да губи ефективност по принцип и защитата на тези ценности и посока на развитие вече изискват много по-сериозен и по-плътен разговор с избирателя от скандирането на прилагателни и клишета. Максимумът, до който стига анализът ни по този въпрос, е, че има „руско пропагандно проникване“ и „фалшиви новини“, без да си зададем въпроса защо милиони в най-различни страни хващат вяра на тази пропаганда и на тези лъжи.
Наред с това често считахме, че щом сме срещу ГЕРБ, няма нужда да доказваме, че сме добри, компетентни и политически адекватни. Не видяхме как тази презумпция затихва с всеки скандал, на който не реагираме, с всеки въпрос, на който нямаме отговор, с всяко съмнение в нашата адекватност, за което не намирахме решение, с всяка публична кавга с журналисти и активисти, с които допреди ден сме се обявявали за съмишленици.
Мечтаехме да имаме пропагандна машина като ГЕРБ,
но започнахме да произвеждаме лоша имитация на този ужасен модел, която само удари автентичността на нашата връзка с избирателите, без дори често да бъде убедителна за говорителите на собствените ни „опорки“.
Виждам сега пристъпи на облекчение, че ще бъдем в опозиция. Да, без съмнение в тази ситуация ние не можем да бъдем друго.
Но се боя, че ще сгрешим, ако мислим, че просто трябва да дочакаме „техните“ провали, които автоматично по индукция ще насочат общественото доверие точно към нас (грешка, няколко пъти правена от БСП след 2009 г.).
Боя се, че ще сбъркаме, ако решим, че можем да се върнем в лятото на 2020 г. и да раздухаме огъня на радикалното отрицание, от което отново да следва, че ние сме новите, добрите и компетентните.
Боя се да не се плъзнем по повърхностни клишета като това, че ни трябва освежена комуникация, нови пиари, снимки как сме в провинцията сред хората, карти, на които със знаменца отбелязваме нови структури (за които знаем, че са кухи по обективни причини), прекалено заиграване с „каузи“, повече и по-разнообразно присъствие в социалните мрежи и други подобни.
Страх ме е да не решим пак, че трябва да концентрираме инициативата и решенията в две-три глави, а всички други да бъдат просто фикуси в ехо-стая от позитивизъм и възхищение. Правили сме всичко това, аз включително. И точно така стигнахме дотук.
А най-много се боя, че нямаме време. Следващите избори може да са след три години, но е поне толкова вероятно да са и след три месеца. По-лошото е, че не можем да знаем кога ще бъде лансиран реалният проект „силна ръка“ и „завой към Орбан“, но вероятно е въпрос на месеци. И още по-лошото – никой не може да знае кога в международен план ще се случи следващият катаклизъм.
Интервюто с Христо Иванов е взето от Георги Лозанов за „Дойче веле“, цитирано от glasove.com и tribune.bg
